— Как смееш? — изрева паникьосаният Сийбанк. — Ти си мой подчинен.
— Съжалявам, не бих могъл дочакам промяната. Не мога да чакам електрониката да прехвърли сигналите и да те подмени. Ако сега можеш да се обадиш на жена си, тя ще ти каже, че днес в осем часа във вашата къща е дошъл телефонен техник, дванайсет минути след като ти тръгна към сенатския офис. Той свърши работата с телефона в твоята бърлога… Виждаш ли, генерале, ние сме близо, твърде близо да поставим тази страна отново там, където беше. Нас ни оголиха, драстично съкратиха военния ни бюджет, обезглавиха персонала ни, военната ни мощ се стопи. Има двайсет хиляди бойни глави из Европа и Азия, насочени към нас, а ние се правим, че те не съществуват!… Е, това ще се промени, когато Момиченцето-кръв осъществи операцията си. Отново ние ще сме на власт, ще управляваме нацията така, както трябва да бъде управлявана! Страната ще бъде парализирана и естествено, както винаги, тя ще се обърне към нас за управление и подкрепа.
— Аз не съм против теб, войнико — успя да каже само треперещият сенатор. — Тези думи биха могли да са и мои, сигурно знаеш това.
— По дяволите, генерале, знам, но това са само думи. Ти говориш само думи, без действия. Твоята страхливост е недостатък, който не можем да си позволим. Ти не би могъл да го понесеш.
— Да понеса какво?
— Убийството на президента. Как ти се струва това?
— Боже мой, това е лудост! — прошепна Пол Сийбанк, ръцете му изведнъж се успокоиха, тикът му намаля от ужас. — Не мога да повярвам на това, което казваш. Кой си ти?
— Да, предполагам, че е време за го разбереш — иззад тухлената стена се появи едноръка фигура. Десният й ръкав беше сгънат в рамото. — Познаваш ли ме, генерале?
— Ти?…
— Липсата на ръката ми събужда ли някакви спомени? Сигурно ти е било съобщено?
— Не!… Никакви спомени! Не знам за какво говориш.
— Разбира се, че знаеш, генерале, макар че тогава ти изобщо не видя лицето ми — аз бях просто капитан Х за тебе — един много особен капитан Х.
— Не… Не! Ти фантазираш, никога не съм те познавал!
— Както казах, лично не си. Имаш ли представа колко забавно ми беше да седя при твоите безкрайни изказвания в Сената, слушайки твоята така наречена военна експертиза, която беше чиста дивотия, осигурена ти от нашите общи благодетели чрез Скорпион едно? Армията благородно ми изработи протеза, изкуствена дясна ръка, която да запълва ръкава, защото Пентагонът прецени, че моите таланти не изискват ръка, а само ум и малко красноречие, което се допуска при военните.
— Кълна се в Христос, че те познавам само такъв, какъвто си сега, никога преди!
— Нека поразсея малко временната ти амнезия. Спомняш ли си южния военнопленически лагер? Да си чувал, че един неизвестен капитан е организирал сигурно бягство? Едно бягство, което щеше да успее. Но не се осъществи, защото един американски офицер беше подшушнал за него на управата на лагера. Жълтите дойдоха в нашата барака, хванаха дясната ми ръка и я отсякоха с една от техните шибани саби. И на почти перфектен английски преводачът на лагера каза: „Хайде, сега се опитай да избягаш!“
— Аз нямах нищо общо с това.
— Признай си, генерале, прозрачен си ми. Когато бях вербуван, Нептун ми показа документи от Ханой, включително един параграф, който ти никога не си виждал. Нептун ми възложи да те наблюдавам. И да променя телефона ти, ако е необходимо.
— Всичко това е минало! Няма значение!
— А ще повярваш ли, че за мен има? Чакал съм двайсет и пет години, за да ти отмъстя.
Два изстрела проехтяха в старата порутена плевня край Роквил, Мериленд.
И председателят на Обединените началник-щабове се промъкна през високата трева към прикрития си цивилен буик. Ако всичко вървеше според плана, Момиченцето-кръв беше с една стъпка по-близо до целта.
Обърканият и потиснат Хайторн караше колата на Държавния департамент към Маклийн, Вирджиния, опитвайки се да разбере тайната на семейство О’Райън. Той беше пристигнал в къщата на брега малко след 5,30, и до 7,00 беше започнал да мисли, че Патрик Тимоти О’Райън е бил най-мълчаливият ирландец в историята на тази галска раса. В досието на ЦРУ за О’Райън, предадено му час преди да напусне Шенадоа Лодж, Тайръл беше потресен от шокиращата липса на данни за миналото на аналитика. Внезапната промяна на материалното състояние на семейството от скромна къща и средна заплата в ЦРУ към много по-голямо жилище, както и представителна лятна къща на брега, беше твърде глупаво да се обяснява с наследство от някакъв преуспял чичо в Ирландия. Управлението се беше задоволило със законните документи. Не бяха ровили повече. О’Райън е имал по-големи братя в Нюйоркския полицейски департамент. Къде са били те и защо са били пренебрегнати от богатия роднина, който, според госпожа О’Райън, никога не е виждал никое от момчетата?