— Чичо Финид беше светец! — беше извикала през сълзи Мария Сантони О’Райън. — Господ Бог му е казал, че моят Пади е много привързан към Исус! В този час на скръб и тъга вие сте дошли с такива въпроси?
Не е достатъчно ясно, госпожо О’Райън, помисли си Тайръл. Но и вие нямате никакви отговори. Нито тримата синове и двете дъщери, посрещнали го с различна степен на невинен гняв. Имаше нещо гнило, миризмата беше всепоглъщаща, но Хайторн не можа да открие източника й.
Беше близо девет и трийсет, когато сви по частния път, водещ към огромната колониална къща на Ингерсолови в Маклийн, Вирджиния. Дългият полукръгъл паркинг беше изпълнен с тъмни лимузини и скъпи коли — ягуари, мерцедеси, много кадилаци и линкълни. На отделна морава, отляво на къщата, също имаше паркинг, обслужван от служители, които паркираха автомобилите на скърбящите.
Той беше посрещнат на вратата от сина на Дейвид Ингерсол, един приятен младеж, искрен и любезен. С много тъга в очите, мислеше си Тайръл, докато показваше акредитивите си.
— Мисля, че ще е по-добре да намеря партньора на моя баща — каза синът на мъртвия. — Няма да мога много да ви помогна — за каквото и да сте дошли.
Едуард Уайт от „Ингерсол и Уайт“ беше набит, среден на ръст човек с оплешивяващо теме и пронизващи кафяви очи.
— Аз ще се погрижа за това! — каза той любезно, след като проучи документите на Хайторн. — Остани до вратата, Тод. Този джентълмен и аз ще отидем в коридора. — След като стигнаха тесния коридор, Уайт продължи:
— Да ви кажа, че съм потресен от вашето появяване тук, би било твърде меко. Разследване от Държавния департамент, когато бедната душа още не е била… опята в погребалния дом? Как можете?
— Много лесно и много бързо, господин Уайт — отговори Тайръл. — Експедитивността е жизненоважна за нас.
— Но, за бога, защо?
— Защото Дейвид Ингерсол може да е бил действащо лице в операция по пране на пари, включваща и стария Меделин и новия Кали картел. И двата са ръководени от Пуерто Рико.
— Но това е лишено от основание! Ние имаме клиенти в Пуерто Рико, главно клиенти на Дейвид, но никога не е имало нищо нередно. Аз бях негов партньор, щях да знам.
— Може би знаете по-малко, отколкото мислите. Чрез намесата на Държавния департамент научихме, че Дейвид Ингерсол има сметка в долари в Цюрих и Берн, които се измерват с осемцифрено число. Тези суми не са идвали от вашата юридическа фирма. Вие сте богат, но не толкова богат.
— Вие или сте лъжец, или параноик… Нека отидем в кабинета на Дейвид, тук не е мястото за разговор. Елате оттук. — Двамата мъже прекосиха събраните в големия хол опечалени и минаха по друг коридор, където Едуард Уайт отвори една врата. Те влязоха в отрупано с книги студио. Мебелите бяха дървени, тапицирани с тъмнокафява кожа — столове, маси, две кушетки, дори високата облегалка на обърнатия настрани стол до бюрото, отрупано с документи на Дейвид Ингерсол.
— Не ви вярвам нито за миг — каза Уайт, затваряйки вратата.
— Това е разследване, адвокате, просто едно разследване. Ако се съмнявате в думите ми, позвънете в Държавния департамент. Сигурен съм, че знаете към кои хора да се обърнете.
— Арогантен кучи син! Помислете за семейството на Дейвид!
— Аз мисля за няколко чуждестранни сметки, които може да са създадени от един американски граждани, използвал значителното си влияние, за да движи бизнеса на наркомафията.
— Вие всичко ли вършите в това силно подозрително разследване, господин Хайторн? Полицай, съдия и съдебен заседател? Замисляли ли сте се колко е лесно да се създадат „чуждестранни сметки“ на което и да е име, просто като се изпрати подпис?
— Не, не съм, но вие очевидно сте.
— Да, съм, защото съм правил проучване за това, и всеки клиент на нашата фирма е трябвало да има дяволски добро основание за своя подпис, особено след като ни плаща от такава сметка.
— Това е свят, за който аз нищо не знам — излъга Тайръл, — но ако това, което казвате, е вярно, всичко, което трябва да направим, е да пратим по факс подписа на Дейвид Ингерсол до Цюрих и Берн.
— Машинни факсимилета не са приемливи за спектрографска проверка. Учуден съм, че не знаете това.