— Вие сте експерт, не аз. Но ще ви кажа нещо, в което съм експерт — аз съм ужасен наблюдател. Гледам как вашите каубои в лимузини обикалят из града, окъпани в почтеност, докато вие търгувате влиянието си на най-високи цени. И когато пресечете линията, аз съм там, за да ви спипам.
— Това не ми прилича на езика на Държавния департамент. Вие звучите като параноиден отмъстител от комикс и малко се изсилвате. Мисля, че ще направя обаждането, което предложихте…
— Не си прави труда, Едуард — един трети глас в стаята изненада двамата мъже. Изведнъж столът с висок гръб зад бюрото се завъртя, откривайки възрастен човек, слаб, очевидно доста висок, облечен толкова съвършено, толкова модно, че Тайръл настръхна, повярвал за момент на бледата светлина, че вижда Ван Ностранд.
— Името ми е Ричард Ингерсол, господин Хайторн. Бивш асоцииран съдия към Върховния съд. Вярвам, че трябва да поговорим — сами, Едуард, и не в тази стая. Нито в друга стая от тази къща.
— Не разбирам, сър — каза учуденият партньор от „Ингерсол и Уайт“.
— Няма как да можеш, скъпи приятелю. Моля те, дръж снаха ми и внука заети с тези… лимузинни подмазвачи. Господин Хайторн и аз ще се измъкнем навън през кухнята.
— Но съдия Ингерсол…
— Моят син е мъртъв, Едуард, и не мисля, че му пука какво пишат на официалните страници на „Вашингтон Пост“ за неговите оплаквачи, някои от които в юридическото братство са отмъквали несъмнено неговите лични клиенти. — Старият човек се измъкна от стола и заобиколи бюрото. — Освен това вечерта е чудесна за разходка.
Потиснатият Уайт държеше вратата, докато Тайръл последва по-възрастния надолу по коридора, през модерната кухня и навън на заградената морава отзад, където имаше осветен плувен басейн и една малка градина, пред висок няколко метра плет. Бившият асоцииран съдия застана на края на басейна и заговори:
— Защо наистина сте тук, господин Хайторн, и какво знаете?
— Чухте какво казах на партньора на сина ви.
— Пране на пари? Наркокартели?… Стига, сър. Дейвид нямаше нито склонността, нито смелостта да се захване с такива дейности. Въпреки това споменаването на швейцарските сметки не беше съвсем неоснователно.
— Тогава може би ще трябва да попитам какво знаете вие, съдия Ингерсол.
— Това е една зловеща история с елементи на триумф и печал, с определен оттенък на трагедия — атинска по същността си, но без величието на гръцката драма.
— Това е много красиво, но не ми казва нищо.
— Вие ме погледнахте странно вътре — каза Ингерсол, пренебрегвайки забележката на Тайръл. — Не беше само от изненадата, че съм се оказал там. Имаше нещо друго, нали така?
— Напомнихте ми за някого.
— Така си и мислех. Вашето директно появяване тук намирисваше на шокова стратегия — извади субектите от равновесие, докарай ги до паника. Вашата реакция към мен потвърди това.
— Не знам за какво говорите.
— Разбира се, че знаете. Нилс Ван Ностранд, господин Нептун, ако предпочитате… Нашата външна прилика веднага ви порази. Това се изписа на лицето ви, макар че, мога да ви уверя, приликата е само на повърхността. В някои характеристики — ръст, фигура и тен. Мъжете от нашия напреднал век изглеждат еднакво. В случая основното беше облеклото. Вие познавате Ван Ностранд и последното място на земята, където сте очаквали да го срещнете, е тук. Това ми каза много.
— Вие признавате познанството си с Нептун.
— О, това е част от историята — продължи Ингерсол, влизайки под една арка в изпълнената с цветя градина, едно изолирано кътче, далеч от къщата и тълпите. — След като вече бях подредил живота си, Нилс идва в Коста дел Сол няколко пъти. Не знаех кой е той, естествено, но се разбирахме. Той толкова приличаше на всички нас — стари хора с достатъчно пари, за да прелитат от място на място в търсене на удоволствия. Дори го изпратих при моя личен шивач в Лондон.
— Кога научихте, че е Нептун?
— Преди пет години. Започнах да подозирам, че има нещо странно във внезапните му кратки появявания и резки заминавания, в подробностите за семейството му, когато ги обсъждахме, дори в неговото богатство, което беше с неизвестен източник.
— Това, което казвате, е необикновено — прекъсна го Тайръл. — Не познавам много хора от вашата част на града, които да отварят портфейлите си пред съседите.
— Разбира се не, но произходът, общо взето, се знае. Един човек инвестира в нещо или осигурява нещо, което липсва на пазара, запълвайки дупката. Или основава банка в подходящо време, или се занимава с недвижима собственост. Тези са източниците, от които стартират портфейлите, за които говорите. В моя случай, преди моето издигане в съда, аз бях основател и старши партньор на една изключително печеливша правна фирма с офиси във Вашингтон и Ню Йорк. Можех лесно да получа доверието на съда.