— Времето, Тайръл! — каза Ардисон. — Ние трябва да се движим бързо.
— Кога беше обявена тревогата? Описанието?
Кук погледна часовника си.
— Приблизително преди шест часа, в 5 ч сутринта по Гринуич.
— Къде е базата на операцията?
— Временно на Тауър стрийт, Лондон.
— МИ-6 — каза Хайторн.
— Ти спомена „известни условия“, Тайръл — каза Кук. — Може ли да приемем, че в интерес на важността на операцията ти се присъединяваш?
— Не може нищо да приемеш. Никак не обичам задниците, които управляват тази планета. Ако ме искате вътре в играта, плащайте. Независимо дали те ще бъдат убити или не, вие първо ще платите.
— Това не е състезание по крикет, приятелю…
— Не играя крикет. За да направим един добър старт в своя бизнес, аз и брат ми се нуждаем от още две лодки, на старо, но добри, от клас А. Това е петдесет процента отгоре или милион и половина. Да бъдат в моята банка на Сейнт Томас до утре сутринта.
— Не е ли твърде много?
— Много? Когато имате желание да платите три милиона долара на някакъв информатор, който може случайно да се спъне в тази Баярат и момчето? Зарежи, Джефри. Плащай или поемам на път за Тортола в 10 ч утре сутринта.
— Ти си един самонадеян кучи син, Хайторн.
— Тогава зарежи всичко, а аз тръгвам за Тортола.
— Знаеш, че не мога да го зарежа. Обаче, Хайторн, чудя се дали си струваш парите?
— Няма да разбереш това, докато не ми бъди платено, нали?
Централното разузнавателно управление
Ленгли, Вирджиния
Сивокосият Раймънд Жилет, директор на ЦРУ, се взираше в униформения морски офицер, който седеше пред бюрото му. В погледа му се четеше възмущение.
— МИ-6 с известна помощ от Дьозием направиха тава, което вие не можахте, капитане — каза той кротко. — Те вербуваха Хайторн.
— Ние опитвахме — каза капитан Хенри Стивънс, шефът на морското разузнаване. Нямаше и намек за извинение в острия му отговор. Той поизправи своето петдесет и пет годишно тяло на стола, сякаш излъчваше чувство за физическо превъзходство над пълния шеф на ЦРУ. — Хайторн беше първокласен будала и никога не го разбра. С други думи, той беше проклет глупак и не би ни повярвал дори да му представим неопровержимо доказателство.
— Тази негова съпруга, шведката, беше агент или най-малкото платен информатор на Съюза?
— Точно така.
— Чие е доказателството?
— Наше. Неопровержим документ.
— От кого?
— Сигурни източници. Те са го потвърдили пред един човек.
— В Амстердам — каза Жилет риторично.
— Да.
— Четох вашия доклад.
— Тогава сте видял колко неоспорими бяха данните. Жената беше под постоянно наблюдение… Боже, беше се оженила два месеца след първата среща за числящия се в морското разузнаване офицер. Беше видяна, фотографирана, да влиза от страничния вход на Съветското посолство през нощта при единадесет различни случая! Какво още ви е нужно?
— Насрещна проверка например. С нас може би?
— Това го правят компютрите.
— Не винаги, и ако не знаете това, би трябвало да бъдете понижен до моряк.
— Не върви да бъда понижаван от вас, цивилния.
— По-добре е да го знаете от мен… аз съм отговорен за вашето поведение… вие вероятно ще се озовете в съда едновременно като цивилен, и военен. Т.е. ако оживеете 24 часа след като Хайторн научи истината.
— За какво, по дяволите, говорите?
— Чел съм вашия доклад относно съпругата на Хайторн.
— Е, и?
— Вие пуснахте слуха и накарахте всеки агент в Амстердам да повярва, че съпругата на Хайторн, професионален преводач, работела за Москва. На всеки са били внушени точните думи, ред по ред. „Ингрид Хайторн е изменник. Поддържа постоянен контакт с руснаците.“ Всички донесения бяха като развалена грамофонна плоча, една и съща фраза, отново и отново.
— Беше истина!
— Беше лъжа, капитане. Тя работеше за нас.
— Вие сте полудял… Не ви вярвам!
— Прочети досието при нас… Като сглобих информациите, разбрах, че за да са ви чисти ръцете, вие сте подхвърлили една лъжа, която се оказа истина, фатална истина. Подхвърлили сте слух чрез избран агент на вътрешни хора на КГБ, че мисис Хайторн е двоен агент, че женитбата й е истинска, а не маскировка, както руснаците са си мислели. Те я ликвидирали и потопили тялото й в канала Херен. Ние загубихме извънредно важен агент, а Хайторн загуби съпругата си.
— О, господи! — Стивънс се сгърчи на стола си, а тялото му се залюля нервно напред и назад. — Защо, по дяволите, никой не ни каза? — После внезапно той спря, очите му се приковаха в директора. — Една минута? Ако е вярно това, което казвате, тогава защо тя никога не го е казала на Хайторн?