— Това, което трябва да попитам, не е ни най-малко смешно. Мосад се появи. Какво знаете за това?
— Тук?
— Точно така.
— Проклет да съм. Не съм чул, а щях, защото имам някои приятели там от десните.
— Това никак не ме успокоява.
— Аз отделям и разпределям, мадам. Всичко идва първо при мен, а всеки друг чака на опашката.
— Включително и аз ли?
— Точно сега вие сте върховната ми грижа. Вие ще ни върнете отново там, където трябва да бъдем. Така че няма нищо, което не бих направил за вас. Мога да подуша вече огньовете, да чуя писъците на изплашените тълпи, да видя колоните, когато започнем да маршируваме. Отново ще сме на власт.
— Muerte a toda autoridad!
— Какво казахте?
— Няма значение за вас. Само за мен.
Баярат затвори телефона на паркинга, намръщена. Този човек беше фанатик. Той й харесваше, стига да беше истина, а не просто поза. Истински ли беше той или беше просто инфилтриран от същия вътрешен кръг, към който твърдеше, че принадлежи? Тя щеше да научи сутринта, когато разглобеше Ботуша на Аллах, за да провери структурата и компонентите му. Можеше да го направи само опитен специалист. Един техник би могъл да построи копие, което да изглежда като истинско, но имаше три контактни точки, които бяха същественото. Приятел или враг, това всъщност нямаше значение. Тя не му беше казала нищо.
Бая пусна друга монета и се обади в „Карилон“, за да получи съобщенията си. Те бяха няколко, все от молители, с изключение на едно. Съобщението беше от офиса на мичиганския сенатор Несбит и думите му бяха максимално точни. Приемът на контесата в Белия дом е планиран за осем часа утре вечер. Сенаторът ще й се обади утре сутринта.
Баярат се върна към лимузината, инстинктивно оглеждайки паркинга за новопристигнали и небето за въртолети.
— Закарайте ни отново до първия хотел — каза тя на шофьора. — Промених решението си.
Хайторн стоеше до масата в кухнята на държавния секретар. Неговият сърдит домакин седеше до вечния си кафеник, изпълнен с неприязън. Разговорът им беше разгорещен.
— Звучите ми като самонадеян глупак, капитане! Всичкия си разум ли сте загубили?
— Вие сте глупак, ако не ме слушате, Палисър!
— Може ли да ви напомня, млади човече, че аз съм държавният секретар.
— Точно сега сте секретар на идиотите.
— Изобщо не сте забавен…
— Казахте това и миналия път, за Ван Ностранд. Тогава сгрешихте, грешите и сега. Ще започнете ли, моля, да мислите и да ме слушате.
— Аз изслушах всичко, което помощникът ви, как му беше името, ми каза, и главата ми още се върти.
— Името му е Пул и той е най-добрият лейтенант на въздушните сили. Много по-умен е и от вас, и от мен, а всичко, което ви е казал, е истина. Аз бях там, а не вие.
— Нека се разберем за това, Хайторн — каза Палисър. — Какво ви кара да мислите, че при тези обстоятелства старият Ингерсол е бил с всичкия си? Той е почти на деветдесет, синът му е бил брутално убит, а той е летял цял ден през шест-седем часови пояса. Като се има предвид възрастта му и стресът, който преживява, един сломен стар човек като Ингерсол спокойно може да е фантазирал, да си е въобразил цяла армия от дяволи, маршируваща от ада, за да създаде бъркотия, включително да убие сина му… Мили боже! Мрежа от Скорпиони с елитни лидери, които предават заповедите на мистичния орден на Повелителите? Това сякаш е излязло от някой супер невероятен роман!
— Такива са били и Schutzstaffel.
— Ранните нацисти?
— Същите главорези, които са имали униформи и няколко чифта кожени ботуши тогава, когато с каруца дойчмарки не е могло да се купи и парче хляб. Точно по време на ваймарския икономически колапс.
— За какво, по дяволите, говориш?
— За един много подходящ пример, господин секретар. Някой е осигурявал всички тези униформи и ботуши. Те не са се материализирали от нищото — били са купени и платени за специалните интереси на страната! Повелителите тук не са много различни. Те възнамеряват да осъществят контрол над правителството и начинът да го направят е убийството на президента и хаосът, който ще последва. Те са проникнали в Сената и Пентагона, толкова знаем ние, а може би и в съдилищата и комуникациите, готови да скочат във вакуума на властта.
— Какво искаш да кажеш с това „знаем ние“?
— Ингерсолови, баща и син, съберете това, което синът е знаел като неохотен Скорпион, и това, което Ван Ностранд е казал на стария в Коста дел Сол…
— Ван Ностранд?
— Същият. Елегантният кучи син е бил в основата на всичко. Той го е заявил на нашия бивш съдия от Върховния съд — обяснил му е че със своята група ще управлява Вашингтон и че Ингерсол и неговият син с нищо не могат да му попречат. Те двамата са били доказателството — от поколение на поколение.