— Абсурд!
— И колкото е сигурно, че вие и покойният секретар по отбраната сте чисти, толкова е сигурно, че председателят на Началник-щабовете не е. Той е един от тях.
— Вие направо сте луд…
— Хич не съм луд, Палисър, напълно съм си с ума, и имам рана на главата, за да го докажа. — Хайторн свали шапката, която беше откраднал от гардероба на младия Ингерсол, наведе се и показа кървавата лепенка на главата си.
— И това е станало в къщата на Ингерсол?
— Преди два часа. Максимум Майк Майерс, всемогъщият председател на Началник-щабовете беше там. Един от Скорпионите е бил описан като „тежка категория в Пентагона, най-тежкият“.
— Ще извикаме стария човек и ще го разпитаме в присъствието на лекари специалисти — каза Палисър замислено.
— Извинете ме, че използвам една стара техника — Хайторн понижи глас. — Това е нещо, което усъвършенствах в Амстердам. Не можете да извикате съдия Ингерсол, защото той е мъртъв. Куршум от „Магнум 357“ пръсна челото му и аз бях прекаран да понеса вината за убийството му.
Столът на Палисър изскърца, когато той неволно го бутна назад по каменния под на кухнята…
— Вие какво искате…?
— Това е истина, господин секретар.
— Щеше да е излязло по новините! Щяха да се свържат с мен!
— Не и от Пентагона. А и е напълно възможно никой от къщата на Ингерсол да не е ходил във вътрешната градина при плувния басейн. Може да не го открият до сутринта. Днешното събиране едва ли предполага къпане в басейна, освен ако не съм подценил много вашингтонските сбирки в отвращението си.
— Кой го застреля и защо? — лицето на Палисър беше бяло, устните — разтворени в шок.
— Мога само да предполагам, след това което видях и което ми казаха, когато се измъквах от там. Аз наблюдавах как развълнуваният помощник на Майерс се втурна вътре и почти насила накара шефа си да си тръгват. Това не е обичайното поведение на един подчинен към председателя на Началник-щабовете. Внукът на стария Ингерсол каза, че помощникът се опитвал да измъкне генерала навън през последния половин час. Това съвпада с времето, когато Ингерсол беше убит, а аз — изпратен в безсъзнание.
— Нещо не се връзва. Защо ще искат да убият стария човек?
— Защото Скорпионите съществуват, те са реални. Не знам какво е чул убиецът, но Ингерсол беше на път да ми каже имената на двама души, които често са посещавали Ван Ностранд в Коста дел Сол. Той чувстваше, че те са ключът към Скорпионите. Би направил всичко, за да отслаби хватката, с която са държали сина му.
— Значи казвате, че помощникът на Майерс е убил Ингерсол?
— Това е единственото обяснение.
— Но ако сте го видял при тръгването, защо той не е видял вас — човекът, когото почти е убил. А ако ви е видял, защо не е реагирал?
— Фоайето беше тъмно, аз носех тази шапка и залата беше препълнена. Освен това той прелетя покрай нас като бесен. Изглежда, имаше само една мисъл в главата си и тя беше да се измъква.
— И върху тези разхвърляни предположения вие искате да поставя под съмнение предаността на председателя на Началник-щабовете, човека, преживял четири години като военнопленник в Северен Виетнам и да го затворя?
— Това е последното нещо, което искам да направите! — каза Тайръл натъртено. — Искам да ми помогнете да направя това, което започнах да правя. Да потъна навътре, да се вмъкна в ядрото на тези хора колкото се може по-бързо… Той е част от „кръга“, нали, един от малкото хора, които се информират ежедневно, дори ежечасно, за напредъка на Момиченцето-кръв, така ли е?
— Естествено, той е…
— Аз знам кой е той — прекъсна го Хайторн. — Но той не знае, че аз знам, че е Скорпион.
— Значи?
— Срещнете ни. Тази вечер. Аз към експерт, когато става дума за Баярат, и бях почти убит у Ингерсолови.
— За бога, ако си прав, той се е опитал да те убие!
— Това не знам и дори не го подозирам — каза Тайръл небрежно. — Аз вярвам, че в къщата е бил някой друг и тъй като знам, че и той е бил там, се срещам с него, за да разбера кой е бил другият. — Хайторн внезапно се обърна и се приближи към тъмното стъкло на готварската печка, гласът му стана дрезгав, настойчив: — Помислете, генерале! Спомнете си всяко име, всяко лице, което сте видели! Това е важно, генерале, някой от тази тълпа работи за Момиченцето-кръв! — Тайръл отново се обърна към Палисър. — Виждате ли как ще стане, господин секретар?
— Той ще ви усети.
— Не и ако го направим добре. Ще ми е нужен един от малките касетофони, които могат да се носят в джоба. Искам да запиша всяка дума, която каже този кучи син.