— Нашият агент Яков е бил изигран от Баярат — каза полковникът. — Той я е открил на летище Дълес, но тя се измъкнала от клопката. Почти предизвикала бунт, крещейки, че той е палестински терорист, и избягала. Яков за малко не е бил убит от разярените пътници, главно американци.
— Той изобщо не е трябвало да се приближава към нея сам — каза жената майор. — Не е могла да не го познае, той се беше сприятелил с нея в кибуца Бар-Шоен. Имала е предимство.
— Или е било обратното — предложи младият капитан. — Яков не е знаел, че тя е Баярат, когато е била в кибуца. Ние установихме това по-късно, след Ашкелон, от нашите агенти в Бекаа. Той просто е бил подозрителен.
— Естествено, че е бил — каза Абрамс. — Защо Яков я е пуснал?
— Той излязъл с Баярат няколко пъти съвсем неофициално, приятелски, за да види дали може да научи нещо повече за нея. Тя явно си е имала свои собствени канали и е научила повече за него, отколкото той за нея. И една сутрин не се появила в кибуца за закуска. Изчезнала.
— Тогава е било глупаво от негова страна да бъде в района сам, още повече да й се показва.
— Виж, майоре — каза капитанът, — би ли предпочела към нея да се бяха приближили група агенти, при което щеше без съмнение да последва безразборна стрелба и да загинат много хора, повечето американци? Ние решихме да го изпратим и да го оставим да действа сам, защото той би могъл да я разпознае въпреки нейния добре известен талант да се предрешава. Освен това Яков също е бил предрешен. Черната му коса беше направена по-руса от моята, а веждите му бяха боядисани и пригладени в нова форма. Не беше съвършено, но беше добре.
— Мъжете гледат лицето, а след това изучават тялото. Жените оценяват тялото, а след това изучават лицето.
— Моля — прекъсна полковник Абрамс, — да не се впускаме в сексуална психоспекулация.
— Това е доказано, сър — настоя майорът.
— Сигурен съм, че ще излезе нещо друго след тази неудача и ние трябва да решим как да го използваме. Ние пречупихме палестинеца, когото задържахме, певеца, който толкова забавляваше нашите офицери-идиоти. Един от пазачите заяви, че му е предложен подкуп, за да го освободи, така че преместихме нашия затворник в Негев.
— Мислех си, че ашкелонците на Баярат са се заклели да бъдат измъчвани до смърт, без да разкрият нищо — каза жената-офицер презрително. — Толкова за арабския кураж.
— Това е глупава забележка, майоре — парира полковникът. — По всяка вероятност никакви мъчения нямаше да доведат до нищо. Използвахме химикали.
— Поправям се, полковник Абрамс. Какво научихме?
— Ние го разходихме през няколко телефонни обаждания на Баярат от Съединените щати, пресявайки всяка дума, име или фраза — всичко, което би ни довело до нещо. Преди около два часа го намерихме. — Офицерът от Мосад извади тефтерче от джоба на ризата си и го отвори. — Ето това са думите „…американски сенатор… успешна стратегия… той е на наша страна… името е Несбит“.
— Кой?
— Сенатор от Мичиган на име Несбит. Той е ключът. Ние ще го изпратим на Вашингтон, разбира се, но не чрез официалните канали. Да си кажа честно, не вярвам вече на трафика. Твърде много неща се объркаха.
— Ние щяхме да сме я хванали досега — съгласи се изглеждащият като момче офицер от Мосад. — Това е смешно.
— Арогантността не ни отива, капитане. Тя е един съвършен противник. Никога не съм виждал човек, така убеден в правотата си. Това датира от детството й и може би само по този начин може да бъде обяснен нейният фанатизъм.
— Кой е каналът, който искате да използвате, сър? — жената-майор беше нетърпелива.
— Вас двамата — отговори полковникът. — Изпращаме ви тази нощ. Ще бъдете във Вашингтон рано сутринта. Трябва да отидете директно при държавния секретар Палисър, при никой друг. Ще ви бъде осигурена незабавна аудиенция.
— Защо при него? — почти запротестира капитанът. — Мислех, че ще идем в разузнаването или тайните служби.
— Аз познавам Палисър. Вярвам му. Наистина не познавам никой друг, на когото да мога да вярвам. Това ви звучи параноично, предполагам.
— Така е, сър — каза майорът.
Баярат седеше до дебелото стъкло на хотела на летището, което приглушаваше шума на пристигащите и заминаващите самолети. Ранното слънце проникваше през мъглите, известявайки най-важния ден в живота й. Въодушевлението, което изпитваше, не беше много по-различно от вълнението, което изживя преди толкова много години, когато заведе испанския войник в гората, а към крака й под полата беше прикрепен нож с дълго острие. Приликата беше в това, че жестоката армейска свиня беше нейното първо убийство и я изпълни с решимост. Но днешният ден беше далеч по-важен от детските емоции. Днес беше триумфът на жената, на узрялото дете, което беше преодоляло преторианската стража на най-мощната нация в света. Тя щеше да влезе в историята, щеше да промени историята. Животът й най-накрая беше оправдан. Muerte a toda autoridad!