— Вярвам, че не, защото тъмнината там все още означава и тъмнина тук. Тъмнината и безредието са удобни за тези, които искат да убиват. Съвсем просто, защитата е разхлабена. Не би могло да е иначе. Всичко може да се очаква. Безредие.
— Ти винаги си бил от умните мъже…
— Чакай! — мъжът в стъклената телефонна будка изведнъж фокусира погледа си наляво.
— Исусе Христе! — извика Джеймс от МИ-6 вътре във фургона. — Той гледа към нас.
— Изчезвай от там, където си! — изрева гласът на около десет метра. — Стъклата, те са непроницаеми, черни! Бягай, те те следят! — Мъжът в тъмния костюм пусна телефона, изхвръкна от будката, пресече напрегнатото движение на Бромптън роуд и изчезна в тълпите, вливащи се в Харъдс.
— Проклятие! — изкрещя агентът Джеймс. — Изпуснахме ги!
— Вашингтон! Вашингтон! — повтори техникът от апаратната. — Лондон вика, обади се, имаме проблем.
— Знаем това, Лондон — каза американският глас по говорителя. — Чуваме това, което и вие чувате, сещаш ли се?
— И?
— Хванахме телефона. От хотел на летище Дълес!
— Отлично, приятел. Значи влизате?
— Не е толкова отлично, колкото казваш, но се движим.
— Моля, изяснете го! — извика офицерът от МИ-6, надвесвайки се над таблото.
— Ами да започнем с това — отговори американецът, — че хотелът има двеста седемдесет и пет стаи, което значи двеста седемдесет и пет телефона. Няма нужда да минават през централа, за да наберат Лондон или която и да е друга точка по света.
— Не говорите сериозно! — изрева Джеймс. — Проверете шибаната централа!
— Бъди реалист, Лондон, това е хотел, не Ленгли. Но не се коси, охраната на Дълес е на път и ще бъде там колкото се може по-скоро.
— По-скоро? Защо вече не са там?
— Защото Дълес покрива някъде към десет хиляди акра, а сега сме в рецесия и доста служби бяха драстично съкратени. Като полицията на обществени места например.
— Не мога да повярвам! Сега е върхът на тревогата!
Мениджърът на хотела на летище Дълес скочи от бюрото си с телефон в ръка. Той се караше на службата за снабдяване с кърпи, когато разговорът му бе рязко прекъснат от оператор, твърдящ, че има тревога и че трябва да остане на линията за полицията. Последва го един твърд, студен глас. Мъжът се идентифицира като шеф на полицията на летището. Заповедите му бяха кратки и ясни. Хотелските компютри и всички асансьори трябваше да бъдат спрени веднага и на гостите да се съобщи, че има масивен токов удар или каквото намерят за добре. Всички заминаващи трябва да бъдат задържани колкото се може по-дълго. Трескаво мениджърът се свърза със секретарката си и предаде заповедите.
Две пресечки по-далеч, със сирена, разделяща движението, първата от трите полицейски коли фучеше към хотела.
— Какво търсим, по дяволите? — попита шофьорът. — Не мога да чуя нищо!
— Жена между трийсет и четирийсет, пътуваща с млад чужденец, който не говори английски — отговори партньорът на полицая, с наведена глава, за да чува гласа на диспечера през шума на сирените и околните свирки.
— Това ли е?
— Това е, което знаем.
— Ако те бягат, ще се разделят, за Бога!
— Значи търсим младежа, после разтревожената женска… Чакай! — извика партньорът в микрофона. — Повторете това, моля. Искам да съм сигурен, че го разбрах правилно… Десет-четири. — Офицерът от полицията остави микрофона. — Ето — каза той на шофьора. — Субектите са въоръжени и считани за извънредно опасни. Ние влизаме отпред, нашите хора прикриват.
— И?
— Момчетата носят пушки и ако ги спипаме, стреляме директно, без церемонии.
Белият телефон звънна в офиса на временния директор на Централното разузнавателно управление. Беше линията към групата за Момиченцето-кръв. Шефът на електронните операции говореше с вледеняващ тон. Той настоя да бъде свързан с новия директор незабавно, което според личната секретарка беше невъзможно. Човекът беше на разговор с шефовете на сигурността на три чужди правителства, среща, организирана от президента, за да се покаже колко отзивчив ще бъде новият шеф на американското разузнаване със съюзниците на страната. Не беше време да се прекъсва такъв разговор.
— Дайте ми информацията и аз ще му я представя.
— Трябва да ме свържете незабавно. Ужасно спешно е.
— Хайде, тук съм от осемнайсет години, млади човече.
— Добре, чуйте това. Думата е тази вечер, Момиченцето-кръв ще нападне рано тази вечер. Вдигнете по тревога Белия дом!
— За да сме подсигурени, изпратете и факс тук — незабавно.
— На път е, както се казва. Сигурен, без копие от тази страна, освен компютъра.