— Заподозрените израелци — каза служителят. — Мъж и жена, възраст и описания съответни.
— Професии?
— Инженери.
— Цел на визитата?
— Събиране на средства за проекти в пустинята Негев. Сигурно са стигнали в терминала. Жената е малко по-висока и е облечена в черно, той е в сив костюм. И двамата носят сакове и куфарчета.
— Ще ги хванем на монитора и ще ги проверим. Благодаря.
Шефът на имиграционната сигурност, мъж на средна възраст с кръгло лице и безизразни очи, стана от бюрото си зад голямата стъклена преграда и отиде във вътрешната стая, където петима души седяха пред своите апарати и монитори.
— Търсете двойка — нареди той. — Жената е по-висока и облечена в черно, мъжът в сив костюм.
— Открих ги — каза жената на четвъртия стол трийсет секунди по-късно. — Говорят по телефона.
— Добра работа — шефът на сигурността отиде до жената оператор. — Дай ми по-близък образ. — Жената активира телескопичните лещи в камерата на терминала. Фигурите се появиха в по-едър план, само за да бъдат посрещнати от отвращението на шефа. — Исусе, те изобщо не приличат на снимките. Подхлъзнали са ни.
— Какво търсиш, Стош? — попита един от мъжете.
— Двойка, която би могла да внася диаманти.
— Мога ли да сляза долу и да ги придружа до моя частен бижутер?
Началникът се засмя заедно с екипа си и се насочи към външната врата.
— Засега постой на телефона. Аз трябва да пусна една вода. — Шефът на охраната излезе в тесния коридор, зави наляво и се забърза към края, където имаше парапет и едно съвсем тясно балконче с изглед към терминала. Той бръкна в джоба си, извади радиотелефон и смени честотата. После го приближи до устните си и заговори, докато гледаше тълпите долу и откри двойката от телевизионния монитор. — Гърмяща змия, тук е Котка. Обади се.
— Гърмяща змия слуша. Какво има?
— Мишените са установени.
— Двойката. Къде?
— Насочват се към платформата за лимузини. Той е в сив костюм, тя е по-висока и облечена в черно. Давай!
— Виждам ги — прошепна трети глас по радиото. — Аз съм на петнайсет метра. Господи, те се забързват.
— Ние също! — каза шефът на имиграционната сигурност, вписан сред Скорпионите като номер четиринайсет.
Двамата офицери от Мосад седяха на задните седалки в лимузината. Саковете и куфарчетата им бяха пред тях. Куфарчето на капитана беше отворено. В лявата си ръка русият таен агент държеше ламинирана карта, десет на двайсет сантиметра, на която бяха записани всички неподсигурени телефони, които евентуално можеха да му потрябват в Съединените щати. От посолства и консулства, съюзнически и противникови разузнавателни агенции, до любими ресторанти, барове и няколко жени, които бяха благосклонни към него.
— Откъде взе това? — попита майорът.
— Сам си го направих — отговори капитанът. — Мразя да търся по указателите. Спомни си, бях пратен тук за осемнайсет месеца. — Той пъхна картата в отвора на телефона, чакайки да се появи на екранчето думата избирай. — Тихо сега — продължи той, набирайки номера. — Това е Белият дом и на тях не им е до въпроси. Те само записват съобщения.
— И преди ли си го правил?
— Често. Имаше една сладурана, прислужница на третия етаж… Шшшшт! Ето го операторът.
— Белият дом — каза един уморен женски глас по линията.
— Простете ми, мис, току-що говорих със съпругата на държавния секретар, госпожа Брус Палисър, която ме информира, че нейният съпруг е с президента. Бих искал да оставя съобщение за господин Палисър, моля ви.
— Не бих могла да прекъсвам съвещанието на Съвета за сигурност.
— Не бих желал да ги прекъсвам, мадам, просто искам да оставя съобщение.
— Да, сър.
— Просто му кажете, че братовчедите на неговия стар приятел полковник Давид са в града и ще държат връзка с жилището и офиса му колкото могат по-често. Той може да съобщи къде му е удобно да го потърсим.
— Искате ли да оставите номер?
— Това би било прекалено от наша страна и не бих желал да ви създавам повече работа.
— Той ще получи съобщението ви веднага след като съвещанието свърши.
Капитанът от Мосад постави телефона и се облегна назад на седалката.
— Ще се редуваме да звъним в дома и офиса му на всеки пет минути. Както казваш, ще трябва да му предадем името на Несбит, дори и да е по телефона — каза той. Капитанът се беше навел, за да постави обратно телефонния си указател в куфарчето, когато изведнъж погледна наляво през затворения прозорец. Друга лимузина се опитваше да им прегради пътя! Задните й стъкла бяха отворени… и от отворите стърчаха пистолети.