— То е почти нищо. Всичко, което искам, е вече в Европа, от няколко години.
— Къде?
— Това няма да ти кажа. Дори на теб.
— Правилно. Кога искаш да заминеш?
— Колкото може по-скоро. Няма нищо, което да вземам от апартамента, освен някои бижута и паспорта. Ще отида дотам с такси. Всичко ще остане както си е, сякаш не съм се прибирала. Живея наблизо, така че мога да съм готова след петнайсет-двайсет минути.
— Тогава вземи такси до Андрюс и отиди при охраната. Ще хванеш следващия дипломатически полет до Париж.
— Добър избор. Кога е той?
— След около час и половина. Желая ти хубав живот, седемнайсет.
— Надявам се да е хубав. Заслужила съм го.
36.
След като инструктира Пул да седи до телефона в Шенадоа Лодж, главно за новини от Катерин Нелсън, Хайторн подкара надолу по трилентовата крайградска улица и сви пред къщата на убития началник на морското разузнаване Хенри Стивънс. В пресечката имаше сива патрулна кола на Военноморския департамент. Един въоръжен униформен офицер посрещна Тайръл. Той кимна към хола, където една жена в черно стоеше до прозореца и гледаше далечината.
Срещата между Филис и Тай в началото беше неловка. Среща на двама близки приятели, разделили се поради обстоятелства, породени от дълбока лична загуба и сега отново събрани от събития, които болезнено и неизбежно напомняха по-ранната трагедия в Амстердам. Мълчанието и техните очи казваха толкова много, докато Хайторн се приближи към нея и тя се хвърли в ръцете му. Сълзи се стичаха по бузите й.
— Всичко е толкова гнило, толкова гадно и гнило! — проплака тя.
— Знам, Фил, знам.
— Разбира се, че знаеш.
Те се държаха, разбираха неизказаните си думи, двама достойни хора, които бяха загубили част от живота си в лудостта на тези дълбоко неразбираеми убийства. Дългият момент отмина и Хайторн бавно пусна жената на Хенри Стивънс.
— Да ти донеса ли нещо, Тай? Чай, кафе, напитка?
— Не, благодаря — каза Хайторн. — Но приемам поканата за по-нататък.
— Така да бъде. Седни, моля те. Сигурна съм, че не си дошъл тук просто за да бъдеш мил. Твърде зает си за това.
— Какво знаеш, Фил?
— Аз съм съпруга на офицер от разузнаването, не особено високо интелигентна, но си изясних вероятно повече неща, отколкото Хенри подозираше. Господи, този човек не спа почти четири дни… и беше толкова разтревожен за теб, Тай. Сигурно си изтощен.
— Значи знаеш, че преследваме някого?
— Очевидно. Някой извънредно опасен, с не по-малко опасни хора зад нея…
— Нея? Ти знаеш, че е жена?
— Хенк ми каза толкова, терористка от долината Бекаа.
— Филис — каза Хайторн, облягайки се напред на стола до вдовицата, загледан твърдо в своята стара приятелка от посолството в Амстердам. — Ще трябва да ти задам някои въпроси за дните, преди Хенк да бъде убит. Знам, че не е време, но може да нямаме друго…
— Разбирам. Живея с това от години, помниш ли?
— Сама ли си тук?
— Сега не. Сестра ми дойде от Кънектикът, за да е с мен. Преди малко излезе.
— Искам да кажа, с Хенк тук живеехте сами…
— О, да, с обичайните придружители. Въоръжени коли на флота, обикалящи наоколо, лимузини, които го вземаха и го връщаха от офиса и една алармена система, която би уплашила и ракетен специалист. Бяхме в безопасност, ако това е въпросът ти.
— Прости ми, но очевидно не сте били. Някой е дошъл и е убил Хенри, докато той разговаряше по телефона с мен.
— Не знаех, че е било с теб, но аз говорих за това и с флота, и с полицията. Кухненският телефон не беше на вилката. Но в едно нещо си прав — за очевидното. Получавахме обичайните доставки, не можехме да ги спрем, биха ни нарочили и вероятно нямаше да можем да поръчаме дори и пица. Хенк викаше патрулите, когато очаквахме гости, но често забравяше. Тук това е толкова необичайно, не като в Амстердам. Той го наричаше параноично.
— С други думи, човек в униформа с чанта инструменти, или човек с делови костюм с куфарче, или военен не биха били спрени — каза Тайръл, без да задава въпрос.
— Вероятно не — съгласи се вдовицата, — но за да те изпреваря, и полицията, и флотът водеха наблюдение. Патрулът, дежурен тогава, беше разпитан обстойно. И двамата казаха, че никой, освен момчето с вестниците, не се е приближавал до къщата.
— А те са отпред през цялото време?
— Всъщност не, не като охраната сега навън. Но трябва да кажа, че това не е толкова важно. Те обикаляха, Хенк настояваше за това и по практически съображения, заради съседите.
— Обикаляха?
— Около пресечката, разстояние, което се взема за минута и десет секунди с кола.