— И „практическите съображения“ на Хенк са били само тези — каза Хайторн, кимайки. — Една обикаляща кола, със или без отличителни знаци, е мишена.
— Без отличителни знаци — прекъсна го Филис. — И нашите съседи нямаше много да се зарадват на разни непознати коли, паркирани пред къщата за дълги периоди от време. Не е кой знае какво, но можеше да ни скара със съседите. Ако не бях толкова стара, щяха да си помислят разни работи.
— Ти не си стара, Фил, ти си една много красива жена.
— А, чаровникът се завръща. Това ми липсваше, когато напусна посолството.
— Значи всеки, който е запознат с навиците на охраната тук, би могъл да бъде убиец на Хенри. Минута и десет секунди са час и десет минути в тактическо, не хронологично време.
— Искаш да кажеш някой от флота?
— Или достатъчно висок сред военните, за да има достъп дотук.
— Моля те, бъди по-ясен — каза Филис.
— Не мога, не сега.
— Той беше мой съпруг!
— Тогава ще ти кажа това, което щеше да ти каже съпругът ти и ще бъда колкото мога по-искрен. Има неща, които все още не мога да ти доверя.
— Това е пълна глупост, Тайръл! Аз имам право да знам! Двайсет и седем години са достатъчна привилегия, сър!
— Стига, Фил. — Хайторн грабна ръцете на Филис и ги задържа. — Аз правя точно това, което щеше да направи Хенри, ако беше на мое място. Противно на думите, които често съм му казвал, той беше страхотен аналитик. За това го уважавам… още повече, че ти си му жена.
— Ох, стига с това, хитрецо — каза Филис Стивънс, усмихвайки се кратко и тъжно, докато стисна ръцете му и отдръпна своите. — Продължавай с въпросите си.
— Остават три. Кога, колко често и на кого е споменавал той за мен?
— Когато ти беше прострелян в крайбрежния курорт в Мериленд, той си загуби ума, мислейки че отново е отговорен…
— Отново?
— По-късно, моля те, Тай — каза вдовицата меко.
— Ингрид?
— Сложно е. По-късно, моля те.
— Добре — Хайторн преглътна, лицето му почервеня от притока на кръв в главата. — Продължавай.
— Той спомена името ти може би три или четири пъти, изисквайки да ти бъде дадено най-доброто лечение. Каза че ще обеси всеки, който не го стори.
— Кого, Фил?
— Не знам. Някой, който беше наясно какво правиш ти. Хенк му каза, че иска да се разпространи пълен доклад.
— Което значи, че кръгът на Момиченцето-кръв го е получил, включително и тежката категория.
— За какво говориш?
— Забрави го.
— Предпочитам да спреш да повтаряш това. В Амстердам, когато хората, които ги беше грижа за теб, те виждаха да се връщаш с превързана ръка или подуто лице и те питаха какво има, ти казваше винаги „забрави го“.
— Съжалявам наистина — Тайръл се намръщи и бавно поклати глава.
— Има ли нещо друго, стари приятелю?
— Не мога да се сетя за друго. Аз намерих модел. Както Хенри винаги казваше: „Трябва да има модел, него трябва да търсиш“, докато аз обикновено търсех детайлите.
— Но когато ги намираше, тогава Хенри събираше моделите. Никога не спираше да признава заслугите ти, макар и не пред теб.
— Никога пред мен… О’кей, поне имаме още нещо за патологичния генерал, освен ако има и друго, колкото и да изглежда незначително, което да не си ми казала, Фил.
— Мисля си за двете обаждания от Лондон…
— Лондон?
— Започнаха около седем или осем часа тази сутрин. Сестра ми ги приемаше, аз не можех.
— Защо?
— Защото, стари приятелю, ми е достатъчно. Хенри даде живота си за този гнил, гаден бизнес и аз не искам обаждания от Лондон, Париж или станциите на морското разузнаване в Истанбул, Кюрдистан или Средиземноморието. За бога, човекът е мъртъв! Оставете го — и мен — на мира!
— Фил, тези хора не знаят, че той е мъртъв.
— И какво? Аз казах на сестра си да им предава да звънят в Морския департамент. Нека тези копелета измислят лъжите, аз повече не мога.
— Къде е телефонът?
— Хенри никога не разрешаваше да стои в стаята. Те са на слънчевата веранда — три, в различни цветове.
Хайторн стана и мина през отворените френски прозорци към остъклената веранда. На масата в левия ъгъл имаше три телефона — бежов, червен и тъмносин. Той вдигна червения, натисна бутон 0 и каза на телефониста:
— Тук е капитан Хайторн, действащ аташе на капитан Хенри Стивънс. Свържете ме със старшия офицер на пост.
— Веднага, сър.
— Капитан О’Гилви, червена линия — каза гласът в централата на морското разузнаване. — Името ви е Хайторн? Въвеждам го.
— Същото, капитане, и трябва да ви задам един въпрос.
— По тази линия ще отговарям на каквото мога.
— Имало ли е съобщения от Лондон за офиса на капитан Стивънс?