— Да? — твърдо извика гласът в Лондон.
— Стивънс е — излъга Хайторн, надявайки се, че бързо изречените думи ще бъдат приети, в случай че човекът познаваше Хенри Стивънс.
— За бога, капитане, какво правите вие там бе, хора? Не мога да се свържа с шефа на ЦРУ, а с вас се опитвам да се свържа от десет часа!
— Денят беше тежък…
— Знам, знам! Тъй като никога не сме се срещали, името ми е Хауъл, Джон Хауъл — има сър пред него, в случай, че правите справка с компютър, но често се изпуска, уверявам ви.
— МИ-6, Специален отряд?
— Трудно бих се причислил към свитата на кралицата. Предполагам, че вземате максимум предпазни мерки, Бог знае, че ние го правим, както и Париж. Не сме се чули с Йерусалим, но тези момчета обикновено са доста преди нас. Сигурно са скрили техния лидер в тунела под Синай.
— Значи чакаме, Джон, и тъй като бях на кризисно съвещание през по-голямата част от деня и съм пропуснал нещо, проясни ме?
— Сигурно се шегуваш! — извика Хауъл. — Ти си шефът на капитан Хайторн там, нали?
— Да, разбира се — отговори Тайръл, мислейки бързо, отчаяно, опитвайки се да намери логика в нелогичното. — Честно казано, благодаря, че го наехте.
— Джефри Кук го направи, мир на праха му, не аз.
— Да, знам, но както казах, току-що получих твоето съобщение у дома. В офиса ми нямаше нищо.
— Проклятие, капитане, естествено, че нямаше да си оставя името и длъжността. Твоят директор на управлението и аз се разбрахме да държим това нещо между нас. Ти беше включен, защото си връзката с Хайторн. Какво стана, по дяволите? Не се ли свърза с теб директорът на ЦРУ? Секретарката му, проклета арогантна кучка, ако мога така да се изразя, каза, че нейният шеф бил в течение на нещата от отряда и действа, но как би могъл да бъде, без да се свърже с теб?
— Имаше проблем между Сирия и Израел — каза Тайръл. — Непрекъснато говорят за него по телевизията и радиото.
— Пълна безсмислица! — прекъсна го председателят на МИ-6, Специален отряд. — Те просто се перчат. Това, което ни очаква нас, прави техния театър незначителен.
— Чакай малко, Хауъл — каза Тайръл тихо. Лицето му пребледня от паниката, която се надигаше в душата му. — Ти спомена отряд… искаше да кажеш за координираното телефонно наблюдение между твоите хора и управлението ли?
— Това е прекалено! Искаш да кажеш, че не знаеш нищо?
— Какво да знам, Джон? — дъхът на Хайторн спря.
— Тази вечер е. Баярат твърди, че ще атакува тази вечер! Ваше време!
— О, господи… — каза Тайръл едва чуто, с бавна въздишка. — И ти казваш, че разузнавателният отряд е предал за това на директора?
— Разбира се.
— Сигурен ли си?
— Драги, аз лично говорих с кучката секретарка. Тя каза, че вашият директор е на срещи из целия Вашингтон, а когато й се обадих за последен път, беше при президента в Белия дом.
— Президента… За какво, по дяволите, говорите?
— Това е твоята страна, стари приятелю, не моята. Разбира се, ако това беше нашият премиер, той щеше да бъде под протекцията на Скотланд Ярд — както и да е, — а не да се среща с хората от Даунинг Стрийт 10. Твърде много от онези хора просто биха го взривили.
— И тук има такава възможност.
— Моля?
— Забрави го… Ти ми казваш, че директорът е имал тази информация и тъй като е бил по съвещания, не я е предал на хората, които трябва да я знаят?
— Виж, приятел, той е нов и очевидно се е паникьосал. Не бъди прекалено строг с него. Аз повярвах на моите хора, които казаха, че бил опитен, отличен човек.
— Вероятно си прав, но има един пропуск.
— Какъв?
— Не мисля, че изобщо е получил информацията.
— Какво?
— Няма защо да променяш този номер, сър Джон. Аз ще го изгоря и ще се обадя пак по нормалните канали.
— За бога, би ли ми казал какво става при вас?
— Нямам време. Ще говорим по-късно — Тайръл затвори синия телефон, взе червения и натисна бутон 0.
— Капитан Хайторн е…
— Да, капитане, говорихме преди малко — каза операторът. — Знам, че говорихте със старши дежурния офицер на морското разузнаване?
— Да, благодаря. Сега ми трябва държавният секретар Палисър, за предпочитане на тази линия, ако можете да осигурите сигурен разговор.
— Можем и ще го намерим, сър.
— Ще изчакам. Спешно е. — Докато чакаше, Тайръл се опита да формулира думите, с които да предаде невероятната новина на държавния секретар. Едно съобщение, на което Палисър спокойно можеше и да не повярва. Координираното телефонно наблюдение между Лондон и Вашингтон не беше провал, то беше успяло! Баярат е била засечена, думите й — записани. Тя щеше да нападне по някое време тази вечер! Безумието беше, че никой не знаеше това! Не беше възможно, замисли се Хайторн, някой знаеше и този някой не беше предал информацията. Къде, по дяволите, се губи Палисър!