— Капитане?…
— Тук съм. Къде е секретарят?
— Трудно ни е да го намерим, сър. Имаме вашата червена кодова линия, така че, когато го открием, можем да го свържем директно с вас, ако желаете.
— Ще изчакам.
— Добре, сър.
Линията отново замлъкна, продължителното забавяне засили болката, която отказваше да напусне гърдите му. Беше шест часът, мислеше Хайторн, поглеждайки часовника си, почти шест и половина. Въпреки че беше още светло, вечерта беше започнала. Палисър, къде си?
— Капитане…
— Да?
— Не знам как да го кажа сър, но ние просто не можем да открием държавния секретар.
— Сигурно се шегувате! — извика Тайръл, подсъзнателно повтаряйки сър Джон Хауъл.
— Свързахме се с госпожа Палисър в Сейнт Майкълс, Мериленд, и тя каза, че секретарят й се обадил да я уведоми, че отива в израелското посолство и ще бъде при нея след около час.
— И?
— Говорихме с първия аташе на посланика — посланикът е временно в Йерусалим — и той каза, че секретарят Палисър е бил там за двайсет и пет минути. Обсъждали, както го изрази той „бизнес на Държавния департамент“, после секретарят си тръгнал.
— Какъв бизнес?
— Ние трудно бихме могли да зададем такъв въпрос, сър.
— Откога американският секретар посещава израелското посолство вместо обратното?
— Не мога да отговоря, сър.
— Може би аз мога… Свържете ме с израелския аташе и му кажете, че разговорът е спешен. Ако не е там, намерете го.
— Да, сър.
След трийсет и девет секунди на линията се появи дълбок глас:
— Тук е Ашер Ардис от посолството на Израел. Казаха ми, че това е спешен разговор с висш офицер на американското разузнаване. Така ли е?
— Името ми е Хайторн и работя пряко с държавния секретар Брус Палисър.
— Приятен човек. Как мога да ви помогна?
— Известна ли ви е операцията Момиченцето-кръв? На червената линия сме, така че можете да говорите.
— Мога да говоря, господин Хайторн, но не знам нищо за такава операция. Да разбирам ли, че е координирана с моето правителство?
— Да, господин Ардис. С Мосад. Говори ли ви Палисър за двама агенти на Мосад, пристигнали тук, за да му предадат един пакет? Това е много важно.
— Пакет означава толкова много неща, нали, господин Хайторн? Може да бъде лист хартия, планове или каса екзотични плодове, нали?
— Нямам време за тестове, господин Ардис.
— Нито пък аз, но съм любопитен. Нашата любезност стигна до там да осигурим вашия секретар с отделна стая и сигурен телефон, за да може да се свърже с полковник Абрамс, който естествено е в Мосад. Ще се съгласите, че това беше съвсем необикновена молба и съвсем необикновена любезност.
— Не съм дипломат, не бих могъл да знам.
— Мосад често действа извън нормалните канали, което понякога е досадно, но ние се опитваме да разберем старанието им да си поддържат репутацията на таен октопод със скрити пипала…
— Не сте техен почитател, както разбирам — прекъсна го Тайръл.
— Аз ви дадох Джонатан Полард, който в момента е във вашите затвори за неопределен брой години. Нужно ли е да питате повече?
— Не ме интересуват вашите служебни отношения, сър. Интересува ме само визитата на секретаря Палисър във вашето посолство. Свърза ли се той с полковник Абрамс и ако да, какво каза? Понеже съм на червена линия, можете да предположите, че съм допуснат до секретна информация. Ние работим заедно, за бога! Ако ви трябва потвърждение, наберете каквито искате кодове и го получете!
— Много сте изнервен, капитан Хайторн.
— Писна ми от вашите глупости!
— Това го разбирам. Негодуванието на един интелигентен човек разкрива истината.
— Не са ми нужни шибани талмудистки притчи! Какво стана, когато Палисър се свърза с Абрамс?
— Всъщност той не успя. Полковникът от Мосад беше неоткриваем, но когато се върне в офиса си, го чака спешно съобщение да се свърже с вашия държавен секретар, за което има шест номера, по-малко или повече сигурни. Това отговаря ли на въпроса ви?
С отвращение Тайръл затръшна телефона и се върна в хола на Стивънс. Филис го посрещна точно след френските прозорци.
— Лейтенант Пул се обади по нормалната линия, аз го приех от кухнята.
— Кати? Майор Нелсън? Какво има за нея?