Тя се обърна на тротоара, лицето й просветна, усмивката й бе пълна с радост. Той я издърпа през тротоара до стената и се прегърнаха. Държаха се един друг с отдавнашната топлина и страст.
— Казаха ми, че си се върнала в Париж!
— Така беше, драги мой. Трябваше да подредя живота си.
— Нито дума, нито писмо, дори телефонно обаждане. Изгубих си ума!
— Не можех да заместя Ингрид. Знаех това.
— Не знаеше ли колко много исках да опиташ?
— Идваме от различни светове, драги мой. Твоят живот е тук, моят — в Европа. Имам задължения, които ти нямаш, Тай. Опитвах се да ти кажа това.
— Някои от тях помня твърде добре. Да спасиш децата, да помогнеш на Сомалия… два или три други ангажимента, които никога не можах да проумея.
— Бях далече твърде дълго, много по-дълго, отколкото трябваше да съм без теб. Моите ангажименти бяха една бъркотия. Няколко сменящи се правителства не желаеха да помогнат. Но сега, когато Ке д’Орсе е твърдо зад нас, нещата са по-лесни.
— Как така?
— Например миналата година в Етиопия… — Докато тя говореше за триумфа на своите благотворителни мисии, преминали през бюрократични пречки, нейната естествена жизнерадост сякаш наелектризираше всичко наоколо. Големите й топли очи бяха толкова живи, лицето й — толкова изразително, откриващо един непресъхващ извор на безгранична вяра, която я вдъхновяваше. Иначе не би могла да се занимава с толкова важните и нерешими проблеми в най-горещите места по света. — … ти разбираш, ние изпратихме двадесет и осем камиона! Не можеш да си представиш какво е да видиш хората от селата, особено децата, чийто глад е изписан на лицата им, а и по-възрастните, които почти бяха изгубили надежда! Не мисля, че друг път съм плакала от толкова много щастие… А сега доставките идват редовно, ние разклоняваме мрежата навсякъде и това ще продължи, докато упражняваме натиск!
— Упражнявате…?
— Знаеш драги мой, измъчвай мъчителя с неговите собствени заплахи, представени любезно, разбира се, чрез най-официални документи. Република Франция не може да бъде разигравана! — Доминик се усмихваше триумфално, очите й искряха.
Той толкова я обичаше. Тя не можеше да го напусне отново!
— Хайде да пийнем — каза Хайторн.
— О, да, моля! Толкова много ми се иска да ти говоря, Тай. Толкова ми липсваше. Имам среща с адвоката на чичо си в банката, но той може да почака. Това е очарованието на островите. Тук всички закъсняват. Ще му се обадя оттам, където отидем.
4.
Седнаха в едно странично кафене и държаха ръцете си през масата, докато келнерът донесе на Доминик изстуден чай, а на Хайторн гарафа леденостудено бяло вино. Тайръл заговори:
— Защо изчезна?
— Казах ти. Имах някои задължения.
— Можехме да работим заедно по твоите задължения…
— Това точно ме плашеше. Съвсем просто е. Ти ставаше твърде важно нещо за мен.
— Защо? Мислех, че разбираш чувствата ми.
— Твоето объркване и твоята вина за Ингрид бяха непреодолими, Тай. Ти пиеше не защото си алкохолик. Твоите два платнохода, давани под наем, го доказваха. Просто трябваше да бъдеш малко по-див, защото вече отговаряше единствено за себе си. Ти не можеше да си простиш това, което се беше случило.
— Така беше!
— Какво беше?
— Ти искаше да си повече от милосърдна сестра, а аз бях толкова вглъбен в себе си, че не го прозрях. Толкова съжалявам.
— Тай, ти беше дълбоко наранен и объркан, аз разбирах това. Ако се бях чувствала, както ти казваш, ние не бихме живели така, както живяхме с теб. Почти две години, драги мой.
— Не, не беше толкова дълго.
— Не, не беше.
— Помниш ли как се срещнахме? — попита Хайторн с топъл глас. Очите му бяха вперени в нейните.
— Как мога да забравя? — отвърна тя, като меко се усмихваше и стискаше ръката му. — Бях взела лодка под наем и плавах покрай Сейнт Томас. Опитвах се да я докарам до пристана, който ми бяха казали да използвам.
— Опитвала си се? Ти идваше с издуто платно, сякаш се състезаваше на финал. Ти летеше към мен с пълна сила.
— Не знам колко си се уплашил, но със сигурност беше ядосан.
— Доминик, моят платноход беше закотвен точно срещу летящата ти лодка.
— О, да, ти стоеше на палубата, махаше с ръце и ме псуваше, но тогава аз наистина успях да не те улуча, нали?
— Все още ни ми е ясно как го направи.
— Ти не можеше да го видиш, драги мой. Беше толкова ядосан, че падна във водата.
Двамата се засмяха, наведени един към друг над масата.
— Толкова ме беше срам — продължи Доминик. — Но аз ти се извиних, когато дойде на брега.