— Тогава от моето тръгване има един положителен резултат. — Доминик седеше на малката кръгла маса, откъдето се виждаше пристанището на Сейнт Бартелеми.
— Спести ми го, не съм вече същият. — Хайторн донесе чашите и бутилките до масата. После постави стола си срещу нея. — Какъв е този изтъркан израз? — каза той, като сядаше. — Това място е за теб, дете!
— Това място е за двама ни, драги мой. — Те пиха и Хайторн напълни повторно чашите.
— Сигурно имаш клиент оттук? — попита Доминик.
— Не — Тайръл мислеше усилено. — Оглеждам мястото за един хотелски синдикат във Флорида. Те разчитат на моето участие. Това става по всички острови — икономиката го налага.
— Да, чух за това. Тъжно е все пак.
— Много тъжно, но вероятно неминуемо. Казината осигуряват работни места… Не искам да говорим за островите, нека да говорим за нас.
— Какво има да се говори, Тай? Твоят живот е тук, моят е в Европа или Африка, из бежанските лагери в обсадени страни, където хората се нуждаят от нашата помощ. Налей ми още! Ти и виното сте заразителни.
— А какво ще стане с теб, с твоя живот? — Хайторн напълни чашите.
— Скоро ще видиш, драги мой. Един ден ще се върна и ако не си се оженил, ще седна на стълбите на твоята фирма „Олимпик Чартърс“ и ще кажа: „Здравей, командире, вземи ме или ме хвърли на акулите.“
— Колко скоро е твоето скоро?
— Не много дълго, дори и моите сили са на привършване… Но нека да не говорим за неизбежното, Тай. Трябва да говорим за днес.
— Какво?
— Обадих се на моя съпруг тази сутрин от любезните съседи на чичо ми. Трябва да летя обратно да Париж довечера. Той има бизнес с кралското семейство в Монако и иска да съм с него.
— Довечера?
— Не мога да му откажа, Тай. Той е правил толкова много неща за мен и изисква само присъствието ми. Изпраща самолет на компанията до Мартиника. Ще съм в Париж след няколко часа. Ще направя едно голямо пазаруване сутринта и ще се срещнем в Ница късно през деня.
— Ще изчезнеш отново — каза Хайторн. Шампанското вече се отразяваше на речта му. — Ти няма да се върнеш!
— Грешиш, драги мой… моя любов. Ще се върна след две или три седмици, повярвай ми. Но засега, за тези няколко часа, бъди с мен, стой с мен, люби ме! — Доминик стана от стола. Махна сакото на белия си костюм и започна да разкопчава блузата си.
Тайръл стана и се съблече, като направи пауза, за да напълни чашите.
— За Бога, люби ме! — извика Доминик, когато и двамата легнаха в леглото.
Димът на цигарите им се издигаше към тавана в отблясъка на следобедното слънце отвън. Телата им бяха изтощени. Мозъкът на Хайторн се възстановяваше от страстната любов с големи глътки шампанско направо от бутилката.
— Как ме намираш в леглото? — прошепна Доминик, като се завъртя и легна върху него. Нейните пищни гърди обхванаха лицето му.
— Ако има рай отвъд, нямам нужда от него — отговори Тайръл, като се смееше доволно.
— Това е такава страхотна похвала, че съм принудена да ти налея друга чаша. На себе си — също.
— Това е последната бутилка. Ние пиянстваме, лейди.
— Не ме интересува. Това е последният час, преди да те видя отново. — Доминик се протегна над леглото и наля остатъка от шампанското в чашите. От нейната страна до леглото вече имаше локви.
— Заповядай, скъпи мой — каза тя, като придържаше чашата до устните му. Вдигна дясната си гърда и я постави до дясната буза на Тайръл. — Трябва да запомня всеки момент с теб.
— Ти изглеждаш и се чувстваш отлично … мисля, че това е военен термин.
— Приемам го, командире… О, забравих, ти не харесваш тази титла.
— Знаеш за Амстердам — каза Хайторн едва разбираемо. — Мразя титлата… О, боже, напих се и не мога да си спомня кога… бях пиян за последен път.
— Въобще не си пиян, скъпи мой. Ние само празнуваме. Не се ли споразумяхме за това?
— Да… да, сигурно.
— Люби ме още, скъпи мой!
— Какво…? — главата на Тай падна настрани. Беше се напил. Отдавна не беше поемал толкова много алкохол.
Доминик стана тихо от леглото. Отиде до дрехите си, метнати на стола под прозореца и бързо се облече. Изведнъж тя забеляза памучното яке на Хайторн на пода, където го беше захвърлил. Едно характерно за острова яке — с четири външни джоба, носеше се на голо под горещото тропическо слънце. Обаче не якето привлече вниманието й, а прегънатият, полусмачкан плик, ограден със сини и червени ленти — официално писмо. Измъкна го от джоба и разгъна белия лист, изписан с гъст, прецизен почерк. Отиде до прозореца, за да вижда по-ясно. Беше написано на бланка.