— С това не е ли по-удобно? — каза сержантът, като бавно изваждаше от якето си Колт-45. — Моят колега, лейтенантът, управлява цялата тази фантастична апаратура, но аз съм на борда, за да се грижа за всичко останало.
— Махни това, Чарли — каза женски глас и една слаба фигура в униформа се появи от вратата на самолета и слезе по стълбите на земята. Жената се приближи до Хайторн и протегна ръка. — Майор Катерин Нелсън, командире. Съжалявам за двете разминавания с аеродрума, но съмненията, които изразихте на капитан Стивънс, бяха основателни. Това беше рисковано приземяване… Всичко е наред, Чарли, Вашингтон изпрати по факса неговата снимка. Това е човекът.
— Вие сте пилотът?
— Това шокира ли командира?
— Аз не съм командир…
— Флотът казва, че сте. Сержант, вероятно би следвало да извадиш ръката си отвън.
— С удоволствие, майоре.
— Вашите хора… може ли да ги вземат…
— Искате да ги вземат дяволите?
— Точно това имам предвид.
— И сигурно точно това заслужаваме. Приемаме предварителното условие, че нашите служби си сътрудничат една на друга, но изобщо не сме съгласни някакъв бивш морски офицер, който нищо не разбира от нашата работа, да стане командир на нашия самолет.
— Вижте, лейди… мис… майоре, не съм молил за нищо! Бях впримчен в тази каша, както и вие.
— Не знаем каква е кашата, мистър Хайторн. Само знаем, че ще преминем над дадени координати от областта, ще сканираме за сателитни трансмисии, ще подслушваме каквото намерим и ще предаваме данните на вас. После вие, и само вие, ще нареждате какво да правим.
— Това са глупости.
— Истински гадости, командире.
— Точно.
— Радвам се, че се разбираме. — Майорът махна офицерската шапка с козирка, отстрани няколко фиби и разпусна русата си коса свободно. — Сега бих желала един цялостен обзор на това, което очаквате от нас, командире.
— Вижте, майоре, аз съм само един човек, който дава под наем своите лодки на островите. Оставих военните преди четири или почти пет години и изведнъж ме вербуват три правителства. Три различни държави, които по погрешка мислят, че мога да помогна в нещо, което наричат опасност. Сега, ако вие мислите по друг начин, закарайте този самолет, тая бременна крава далеч от тук и ме оставете сам!
— Не мога да направя това.
— Защо?
— Заповед.
— Вие сте една жилава лейди, майоре.
— Вие сте един изтъкнат бивш морски офицер, мистър.
— Какво ще правим, сега? Ще стоим тук и ще се хвалим един друг ли?
— Предлагам да се захващаме с операцията. Качвайте се на борда.
— Това заповед ли е?
— Знаете, че не мога да ви заповядвам — каза пилотът, като отмяташе косата си с лявата ръка. — Ние сме на земята, където вие сте с по-висок чин от мен. Горе сме равни… Все още вие командвате самолета.
— Добре. Качвайте задника си обратно вътре и нека се понасяме над островите.
Приглушеният рев на реактивните двигатели беше станал поносим, докато АВАК-II кръстосваше небесата. Първият лейтенант, зает със сложната електронна екипировка, непрекъснато натискаше екзотични бутони и следеше мистериозни циферблати. Тайръл разкопча ремъците си, стана на крака и отиде в отворената пилотска кабина, където майор Катерин Нелсън седеше на щурвала.
— Мога ли да седна? — попита той, като показа с жест празното място от дясната й страна.
— Не трябва да питате. Вие сте командирът на тази птица, но ние също си знаем работата.
— Може ли да прескочим военните тайни, майоре? — каза Хайторн, като седна, сложи коланите и установи с облекчение, че тук оглушителният шум на реактивните двигатели беше по-слаб. — Казах ви, че не съм командир и се нуждая от вашата помощ, а не от враждебност.
— О’кей, как мога да помогна… задръж малко! — Пилотът нагласи слушалките на ушите си. — Какво, Джаксън?… Да навляза в последната траектория… Ще свърши работа, гениално. — Нелсън отново направи вираж в полукръг. — Съжалявам, командире, докъде бяхме стигнали?… О, да, как мога да ви помогна?
— Можете да почнете чрез обяснение: какво е последната траектория, защо я поемате отново и какво, по дяволите, му е гениалното да се връщате пак тук?
Майорът се засмя. Беше хубав смях, лишен от насмешка или претенциозност. Това беше смях на пораснало момиче, защото ситуацията беше смешна.
— Да започнем с „Джаксън е гений“, сър…
— Зарежи това „сър“, моля.
— О’кей, мистър Хайторн…
— Опитай Тай. Краткото на Тайръл. Това е моето име.
— Тайръл? Какво страшно име! Той убил две млади принцеси в Тауър в Лондон. Така е в „Ричард III“ на Шекспир.
— Баща ми е имал деформирано чувство за хумор. Ако се бях родил момиче, щял да ме нарече Медея, така се бил заклел. А за брат ми татко се спрял на името Маркус Антониус Хайторн. Майка ми го промени на Марк Антъни.