— Не, Пул, не съм убил Чарли — каза Тай, като не правеше никакъв опит да попречи на ръцете на лейтенанта. — Други го направиха, не аз.
— Ти нарече моето момче „кабарче в задника“!
— Това няма нищо общо със смъртта му, нито със самолета, вдигнат във въздуха. Ти го знаеш.
— Да, мисля, че знам — каза Пул тихо, като отпусна комбинезона на Хайторн. — Преди ти да дойдеш, бяхме Кати, Сал, Чарли и аз. И всичко си вървеше добре. Сега изгубихме Чарли, Сал изчезна, а Голямата лейди е купчина бейрутски боклук.
— Голямата лейди?
— Нашият АВАК. Защо, по дяволите, влезе в живота ни?
— Не по свой избор, Джаксън. Фактически ти влезе в моя. Аз дори не знаех за твоето съществуване.
— Всичко е толкова забъркано, че не мога да мисля повече. Нека да ти кажа, разбирам нещата по-добре от всеки, когото познавам!
— Разбираш компютрите, лазерните лъчи, кодовете за достъп, бутоните, неща, които останалите от нас не разбират — каза Хайторн остро и бързо. — Но нека аз да ти кажа нещо, лейтенант. Има и друг свят, тук отвън, и ти си нямаш понятие от него. Нарича се човешки фактор и няма нищо общо с твоите машини и електронни измишльотини. Това е нещото, с което хора като мен трябва да се справят ден за ден, в продължение на години. Не са листа от принтера, а мъже и жени, които могат да бъдат наши приятели или могат да искат да ни убият. Опитай се да въведеш такива уравнения в твоята съвършена апаратура!
— Боже, ти наистина си ядосан.
— Безумно си прав, ядосан съм. Чух това, което току-що ти казах, преди няколко дни от един от най-добрите тайни агенти, които някога съм познавал. Аз му казах, че е луд. О, момче, дали не ми се връща тъпкано!
— Може би и двамата трябва да се поуспокоим — каза сломеният лейтенант, докато консулският автомобил се връщаше обратно през аеродрума. — Кати току-що свърши разговора с консула и има много нещастен вид.
Нелсън се приближи, свила вежди. Погледът й изразяваше едновременно тъга и обърканост.
— Ти се връщаш обратно. Имали някакви специални инструкции — каза тя. После погледна твърдо към бившия морски офицер от разузнаването. — Наистина, в какво ни въвлече, Хайторн?
— Бих искал да мога да отговоря, майоре. Всичко, което знам, е, че се оказа много повече от това, което очаквах. Тази нощ го потвърди със смъртта на Чарли.
— О, боже, Чарли…!
— Спри, Кати — каза Джаксън Пул изненадващо твърдо. — Имаме да вършим работа и, за бога, искам да я върша. Заради Чарли!
Не беше лесно да се вземе такова решение, но вбесеното командване на военновъздушната база в Кокоа, Флорида, бе притиснато да го направи. Намесиха се Морският департамент, ЦРУ и, накрая, най-важните специалисти от Белия дом. Унищожаването на АВАК-II трябваше да се потули. Измислиха някаква история с неправилно скачена тръба за гориво, която причинила експлозия на някакъв тренировъчен самолет от Патрик, приземил се на френска територия за спешен ремонт. За щастие минало дори без ранени. Родителите на неженения старши сержант Чарлс О’Брайън бяха отведени до Вашингтон и уведомени за смъртта на сина си лично от директора на ЦРУ. На следователите беше наредено да работят мълчаливо, но максимално бързо.
„Момиченцето — кръв“, както беше наименовано издирването в най-секретните кръгове, беше приоритетната задача на всички служби. Всеки международен полет, независимо откъде идваше, бе щателно проверяван. Задържаха се съмнителни пътници, някои за продължително време, като ги настаняваха в самостоятелни изолирани стаи. Документите им минаваха през специални скенери, произходът им беше проверяван и препроверяван. Броят на задържаните достигна стотици, после надмина хиляда. „Ню Йорк Таймс“ го представи за „прекомерно безпокойство без основание“, докато „Интернешънъл Хералд Трибюн“ го описа като „американска параноя — нито едно оръжие или нелегално вещество не са открити“. Но до журналистите не достигна никаква информация от Лондон, Париж или Вашингтон. Името на Баярат никога не се спомена. Никой не разбра защо се търсеше някаква жена, придружена от младеж, и двамата с неизвестна националност.
И докато търсеха, „Леар“-25 се приземи във Форт Лодърдейл. Пилотът беше човек, прелетял маршрута неколкостотин пъти, вторият пилот — една доста едра жена, бивш командир в израелските въздушни линии. Тъмната й коса бе прибрана под пилотската шапка. В страничната седалка седеше висок млад мъж. Между митническия персонал, нает за случая, имаше един приятен цивилен, който поздрави пътниците на италиански и бързо прегледа техните емиграционни документи. Амая Баярат и Николо Монтави от Портичи се бяха приземили на американска земя.