— Кълна се в Бога, не знам как успя да уредиш тая заповед — каза Джаксън Пул, като влезе в хотелската стая на Сейнт Мартин, където Хайторн и Катерин Нелсън изучаваха разпечатките на лейтенанта, — но съм абсолютно сигурен, че надвишаваш властта си.
— Искаш да кажеш, че той е уредил да ни заповядат още днес да бъдем на разположение? — попита Кати.
— По дяволите, майоре, този пират-янки просто ни осинови, със или без наше съгласие.
— Аз също съм наемник — каза Тайръл меко, като се обърна към компютърните схеми. Използваше изчислителна линийка на светлината на настолната лампа.
— Изясни се, моля, лейтенант.
— Ние ставаме негова собственост, Кати.
— Мога да те уверя: не изцяло — каза майор Нелсън.
— Добре, ние станахме доброволци. Заповядано е да не се използва никакъв тукашен пилот, защото някой тук взриви Голямата лейди и още не са разбрали кой. А тъй като си специалист по морските полети, наредено е да останеш с него, Кати. Аз също оставам с вас, сигурно защото съм по-слаб от него, въпреки че съм по-млад.
— Има ли още нещо да добавиш? — каза Хайторн, като се наведе над масата. — Като например как си ме разхождал и си ме накарал да си вземам лекарството?
— Хей, хайде де — избухна Катерин Нелсън. — Знаем, че искаш да ни използваш, но и да искаш, не можеш да ни наредиш да ти помагаме. Казахме ти, че го правим по свое желание. Заради Чарли.
— Вие явно сте решили да оспорвате моята власт?
— Стига глупости, Тай — заповяда Кати. — Къде отиваме сега?
— Познавам тези острови. Те са къс вулканичен атол, там няма нищо. Само скали и плажове, които могат да нацепят страните на лодката.
— Един от тях е — намеси се Пул. — Вярвай на думата ми на специалист.
— Вярвам ти — съгласи се Хайторн. — Така че трябва да се приближим. Французите ни дават една двумоторна амфибия. Довечера ще стигнем на пет мили от най-южния остров с двуместна миниподводница, която ще ни докарат от Горда с британски кораб на въздушна възглавница.
— Двуместна? — извика Нелсън. — Ами аз?
— Ти оставаш на самолета.
— По дяволите. Казваш на британците да изпратят пилот без никакви други обяснения! Чарли ми беше като по-голям брат. Отивам там, където отивате с Джаксън. Все пак вие имате нужда от мен.
— Може ли да попитам защо?
— Разбира се. Докато вие, двамата мъже, правите вашето разузнаване на островите, какво ще стане с подводницата? Ще я оставите да потъне в калта ли?
— Не, ще я изтеглим на плажа и ще я прикрием. Случайно знам как се прави това.
— Вземете ме, ако искате да оживеете. Случайно знам как се прави това. В случай че намерите острова, който според вас е там…
— Той е там — каза Пул, като я прекъсна. — Моите уреди не лъжат.
— Тогава да кажем, че го намерите — Кати отстъпи. — Допускам, че такова място ще бъде изключително добре защитено и със сила, и с техника, особено с техника. Съгласен ли си, Джаксън?
— По дяволите, да, Кати.
— По-нататък приемам, че би било много по-умно амфибията да се приземи на повърхността далеч от брега, да ви разтовари и вие да плувате до точката на влизане, която може да се определи на място.
— Ще се опитаме да се изплъзнем на една страна, никакви разтоварвания, никакви летящи тела във въздуха. Ти преувеличаваш техническите възможности на един гол, едва населен малък остров.
— Ти не знаеш нищо за техниката, Тай — противопостави се лейтенантът. — Бих могъл да инсталирам компютърна сканираща система, подобна на описаната от Кати, с един персонален компютър, един тристадоларов генератор, една двойка сензорни дискове. Аз не преувеличавам.
— Сериозно ли говориш? — Тайръл погледна изпитателно Пул.
— Не знам как бих могъл да ти го обясня — продължи Пул, — но преди десет или дванайсет години, когато бях тинейджър, баща ми купи домашен компютър. Това беше най-лошото нещо, което можеше да направи за нас. Той никога не се справи с него, особено когато се опитваше да запише в паметта му електронна игра или някоя програма. Така се ядосваше, крещеше, ругаеше и накрая изхвърли компютъра, за да не го вижда повече. Баща ми е умен, много добър адвокат, но кодовете, символите и всички тези бутони, които трябва да натискаш, за да получиш нужното, възприемаше като свои лични врагове.
— Каква е връзката? — попита Хайторн.
— Има връзка — отговори Пул. — Той мразеше това, защото не беше израснал с него, не можеше да свикне с терминологията…
— Какво…?
— Той беше хуманист. Радваше се, когато черните се бореха за място в правителството. Мислеше, че това е демократично и наистина беше прав. Но не успя да се пригоди към съвременните технически новости, защото те дойдоха твърде бързо и не бяха хуманни. Той се страхуваше от тях.