Вътрешността беше невероятна, създадена от фантазията на комарджия-маниак. Беше миниатюрно казино, достойно за император, измъчван от безсъние. Имаше монетни апарати, билярдна маса, една много ниска, кръгла маса за карти и купища долари. Всичко бе на височината на инвалидната количка, както и банката с пачки книжни банкноти. Който и да беше старецът, той залагаше сам за и против. Нямаше начин да загуби.
Русокосият бодигард стоеше до едрия, олисяващ белокос мъж в количката и се прозяваше, докато старецът пускаше монети в един монетен автомат и се смееше или гримасничеше на резултата. После се появи втори човек, който докара количка с храна и гарафа с червено вино и я постави редом до инвалида. Старият сакат човек се навъси, после извика нещо на втория, който моментално се наведе и взе една чиния, очевидно за да бъде подменена веднага.
— Хайде — прошепна Тайръл. — Няма да има по-удобно време. Трябва да влезем вътре, докато едната горила я няма!
— Как?
— Откъде да знам? Да вървим.
— Една минута! — прошепна Пул. — Знам ги тези стъкла на прозореца. Те са двупанелни, с вакуум по средата. Веднъж да влезе въздух между стъклата и можеш да ги разбиеш със силен удар с лакът.
— Как ще го направим?
— Пистолетите ни са със заглушител.
— Да.
— А когато монетният автомат плаща, сигнализира със звънене, нали?
— Така е.
— Чакаме, докато видим, че улучва голямата награда, правим две дупки от всяка страна и чупим проклетите стъкла.
— Лейтенант, ти понякога си гениален.
— Опитвах се да ти го кажа, но ти не чуваше. Ти стреляш в десния долен ъгъл, аз — в левия. Даваме на стъклото няколко секунди да се напълни и после го разбиваме. Фактически с въздушната възглавница ще вдигне по-малко шум от обикновено стъкло.
— Както кажеш.
Двамата мъже отвориха кобурите и извадиха оръжието си.
— Той улучи, Тай! — извика Пул, докато старецът вътре махаше с ръце пред ослепителните светлини на мигащия монетен автомат.
Двамата стреляха и вдигнаха външните капаци, докато мъгливи пари изпълниха стъклата. После разбиха прозореца, а монетният автомат все още светваше и угасваше, изхвърляйки монети. Неговите камбани вдигаха оглушителен шум, който отекваше в мраморните стени.
Сред разбитите стъкла те скочиха и приклекнаха на пода, докато слисаният бодигард се извърти и посегне към колана си.
— Дори не се опитвай! — каза Хайторн с пронизващ шепот, тъй като монетният автомат затихваше. — Ако някой от вас повиши глас, това ще е последният звук, който издава. Вярвайте ми, аз наистина ще го направя.
— Impossibile! — изпищя старецът в инвалидната количка. Беше шокиран при вида на двамата нашественици в черни непромокаеми костюми.
— О, ние сме напълно истински — каза Пул, който стана на крака пръв и насочи дулото към инвалида. — Говоря малко италиански, научих го от един тип, когото мислех за приятел. След убийството на Чарли нямаш нужда от тази количка.
— Искам го жив, не мъртъв — намеси се Тайръл. — По-спокойно, лейтенант, това е заповед.
— Заповед, трудна за изпълнение, командире.
— Прикривай ме — каза Хайторн. Приближи русия бодигард, повдигна сакото и измъкна револвера от кобура на кръста му. — Иди към арката, Джаксън, и се прилепи до стената — продължи Тайръл, като вниманието му беше насочено към вбесения объркан бодигард. — Ако мислиш това, което мисля и аз — заприказва той бързо, — откажи се. Казах, че го искам жив. Мини между онези два монетни автомата, сега. И не си въобразявай, че можеш да рискуваш да скачаш върху мен. Гангстери не ме интересуват. Те са излишен лукс. Мърдай!
Грамадният бодигард се провря между ниските монетни автомати. Пот се стичаше по челото му, а очите му сипеха огън и жупел.