— Прост удар в гръбнака — каза лейтенантът.
— Добре… Тихо! Той дочу нещо. Отива към червената кутия на масата в ъгъла. Да влизаме!
Двете черни фигури се затичаха около маскираната барака. Разбиха вратата и се изправиха пред изумен човек, който не правеше нищо друго освен да се усмихва, докато изключваше машината върху масата. Чуваше се остър, режещ звук.
— Дават ми сигнал да освободя кучетата — каза той колебливо. — Винаги това е сигналът — добави, като се протегна за един лост, монтиран на стената. — Трябва да го направя моментално.
— Не! — извика Хайторн. — Сигналът беше грешка.
— О, никога не е грешка — каза градинарят замислено. — Никога, никога не греши. — Той дръпна лоста. След секунди се чу яростен лай на атакуващи кучета. Те тичаха покрай бараката по посока на къщата. — Там отиват — каза малоумният човек, като се усмихваше. — Те са моите добри момчета.
— Как получи сигнала? — настоя Тайръл. — Как?
— На количката на padrone е. Ние много не го практикуваме, но, разбирате ли, padrone сегиз-тозиг го натиска, когато е пил вино и ръката му докосне бутона. Чух го преди няколко минути, но спря много бързо, така че помислих — великият padrone е сгрешил и бодигардът му го е оправил. Но не и сега, не вторият път. Той иска да каже, че трябва да отида при него с моите приятели. Много е важно.
— Едната му дъска хлопа — каза Пул.
— Може би и двете, лейтенанте, но ние трябва да се връщаме там… — Ракетите.
— Какво?
— Освен след миризмата, кучетата ще тръгнат и след светлината. Ще им осигурим светлина. Вземи две ракети, притисни едната под потната си мишница и я натрий добре. Търкай добре и се надявай, че като не си се къпал два или три дни, ще свърши работа!
— Това е толкова неловко — каза Пул, като следваше заповедта.
— Направи го!
— Правя го!
— Запали другата и я хвърли през вратата по възможност по-далече. После хвърли втората.
— Ето ги, идват.
След секунди кучетата изтичаха покрай бараката, подгонили бляскащата дъга. Лаенето беше ужасяващо. После кучетата се скупчиха около пращящата ракета. Надушиха човешката миризма от незапалената ракета и се захапаха едно друго.
— Чуйте ме, сър — каза Хайторн, като се обърна към душевноболния пазач на кучетата. — Това всичкото е една игра…Padrone обича игрите, нали?
— О, да, обича ги! Понякога играе по цяла нощ в своя салон.
— Добре, това е просто една друга игра. Ние всички се забавляваме. Можеш да си гледаш телевизията.
— О, благодаря ти. Много благодаря. — Човекът седна и започна да се залива от смях пред екрана с детския сериал.
— Слушай, Тай. Нямам желание да удрям стари момчета като този тук.
С нетърпеливо поклащане на глава, Тайръл даде сигнал на лейтенанта да го последва и затича обратно към къщата. Затвориха вратите и изтичаха към стареца, който седеше в инвалидната количка непосредствено до припадналия бодигард.
— Добре, копеле! — извика Тайръл. — Искам да ми кажеш каквото знаеш.
— Нищо не знам — каза прегракнало старият италианец. Злобната му усмивка се беше върнала. — Убиваш ме, но и нищо не получаваш.
— Това може да бъде една грешна оценка, padrone. Ти си padrone, нали? Така те нарече нещастният идиот в бараката. Какво си направил, подложил си го на лоботомия?
— Господ го е направил идеален слуга, не аз.
— Идва ми на ум, че в речника ти вие с Господ сте твърде тясно свързани.
— Богохулство, командире… Така пък теб те наричат колегата ти и жената от радиото, нали?
Хайторн се втренчи в инвалида. Защо ли си мисли, че трябва да знае кой е.
— Лейтенант, провери цялата тази електронна апаратура, за която знаеш толкова много. Тя е ей там до…
— Знам точно къде е — прекъсна го Пул. — Нямам време да програмирам няколко обема памети. Апаратурата тук е върхът на техниката! — офицерът от военновъздушните сили се запъти бързо към кабинета на padrone.
— Сигурно трябва да ти кажа — обърна се Хайторн към стареца пред себе си. — Моят колега е секретното оръжие на нашето правителство. Няма произведен компютър, който той да не може да използва. Точно той те откри, той откри това място. Посредством лъча от Средиземноморието, който се отразяваше от вашата японска сателитна антена.
— Няма да намери нищо… нищо!
— Тогава защо долавям колебание в гласа ти?… О, мисля, че знам. Не си сигурен и това страшно много те плаши.
— Това е безсмислен разговор.
— Не, наистина — каза Тайръл, като изваждаше пистолета от кобура. — Аз просто искам да знаеш къде се намираш. Как да приберем кучетата?
— Нямам представа…
Хайторн натисна спусъка на пистолета. Изскочи искра. Куршумът гризна крайчеца на дясното ухо на padrone. Кръвта потече надолу по врата.