— Веднага вкарай в залива подводницата и се качи горе в къщата при нас. Ние ще вдигнем капаците, за да можеш да ни видиш по-добре.
— Аз трябва да поддържам връзка с хидроплана.
— Нещата няма да се променят, каквото и да предприемеш — прекъсна я Тайръл. — Искам те тук, горе.
— Къде е Пул?
— Точно сега изкарва количката с един „пациент“ вън от залата. Ела с подводницата към брега. Майор, тук няма да се случи нищо лошо. Това е заповед!
Но внезапно, без никакъв шум, без намек дори за надвисналата опасност, се случи непоправимото. Експлозиите ставаха навсякъде, стените рухваха, откъртваха се мраморни колони, разтрошаваха се в мраморните подове; инсталациите започнаха да гърмят поотделно, жиците ломотеха една срещу друга в прекъсващ и възстановяващ се контакт с отсечени гърмежи и светкавици във въздуха. Тайръл се спусна във фоайето, претълкулвайки се презглава на пода няколко пъти, за да избегне падащите отломки. Кракът на Пул се беше заклещил под паднал шкаф, встрани от рухващата арка. Хайторн се изправи на крака и се спусна към лейтенанта, изтегли го изпод скрепените здраво рафтове и го повлече към арката. Тя падна настрани, тежките мраморни плочи се стовариха на пода. Тайръл задърпа Пул обратно, докато за миг срутването престана. Той използва момента да се втурне напред, мъкнейки зад себе си лейтенанта; през това време арката вече падаше, повличайки назъбената мраморна стена, която би смазала и двамата.
Хайторн погледна нагоре, над стената. Там седеше padrone, смеещ се истерично в инвалидната си количка, докато всичко, което го заобикаляше, се сгромолясваше над него. С последни усилия Тайръл обви дясната си ръка около гърдите на Пул и залагайки единствено на здравото си рамо, се хвърли срещу вдигнатите капаци и плътното стъкло на вратата. Мина през тях и заедно с Пул се блъсна в стеблото на една палма. Лейтенантът извика:
— Спри! Кракът ми! Не мога да се помръдна! Кракът ми е много зле.
— Той е много по-добре, отколкото си мислиш. Палмите са тръгнали да се връщат горе, струва ми се! — С тези думи Хайторн задържа Пул, провирайки се на зигзаг през листата и шумата, докато се добраха до сухата трева.
— Остави ме, за бога! Вече сме на твърда земя, а съм ранен наистина много зле!
— Аз ще ти кажа кога си ранен достатъчно зле — изкрещя Тайръл. Гласът му се носеше през огъня и разпалилите се пожари в някогашното имение. Критичният миг дойде само след трийсет секунди. Целият пръстен от палмови дървета експлодира със силата на двайсет тона динамит.
— Не мога да повярвам! — прошепна Пул, почти в кома, когато двамата лежаха проснати по очи един до друг в тъмното, грубо, обгоряло поле.
— Той вдигна във въздуха цялото това проклето нещо!
— Нямаше избор, лейтенанте — каза сурово Тайръл.
Пул, както винаги, не слушаше.
— За бога, Кати! — извика той. — Къде е Кати?
През полето, в далечината изплува фигурка с черен екип. Тя тичаше около извисяващите се пламъци и крещеше несвързано.
Хайторн скочи на крака и затича нататък, викайки с цяло гърло:
— Кати, тук сме. Всички сме о’кей.
В огромната светлина на огньовете майор Катерин Нелсън тичаше през тъмното обгорено поле към лейтенант Тайръл Хайторн.
Тя увисна на ръцете му:
— Слава богу, живи сте. Къде е Джаксън?
— Тук съм, Кати! — изкрещя Пул през сенките, които го обгръщаха. — Проклетият кучи син ме изтегли от тоя ад. Бях отписан.
— О, скъпи — проплака майорът с възможно най-женственият си глас, пусна командира, затича към лейтенанта и се просна на земята, прегръщайки го.
— Вярно е, че ми липсва нещо — каза тихичко Хайторн, кръстосвайки напред-назад край двете фигурки на земята.
12.
Унилият струнен квартет свиреше грациозно на балкона над външната тераса, от която се виждаше басейн с искрящо сини от подводните светлини води. Беше напълно подходящ мизансцен за тоя ранен час на вечерта в Златното крайбрежие на Палм Бийч. Три бара и маси, два пъти повече от обичайното, отрупани със закуски, бяха разположени по широкия терен с добре поддържана трева, осветена от фенерчета. Служители в жълти сака поднасяха вежливо храната и питиетата на блестящите в официалните си тоалети дами и господа от курортния елит. Атракцията на вечерта беше един висок, смутен, изключително красив млад човек, който носеше зелена наметка с качулка, вместо обичайния смокинг. Той не беше съвсем наясно с това, което се случваше, но усещаше, че е обграден с внимание, на каквото не се бе радвал никога в доковете на Портичи.
Следвайки предписания сценарий, в който неговата леля the contessa се явяваше като преводач, той се оставяше да бъде представян на групите гости от домакинята, която даваше това парти — дама с много бели зъби, твърде големи за устата й, със синкавобяла коса. Амая Баярат ги следваше, като не позволяваше разстоянието от няколко стъпки зад нейния „племенник“ да се увеличава.