— Наистина, Данте, аз мисля, че си съвсем прав!
— Ти не си близал ничий задник — изрева Анжело Капели.
— Татко, моля те, твоят език…
— Аз те моля, дъще. Та той е младият барон на Равело. Както и да е — той го каза пръв.
— Прав е, Анжела — Анжел — аз го казах пръв.
— Какъв приятен млад човек — каза Роса. — Тъй естествен и тъй приземен.
— Защо да не бъда, сеньора Капели? — попита преливащият от въодушевление Николо. — Не съм поръчвал да ме раждат с титла. Просто съм се родил. Света Богородице, нима не е било така?
Отново последва експлозия от смях. Демократизирането на благородниците вече беше пълно. И точно тогава на вратата на заключения магазин се почука. Бая каза на италиански:
— Простете ми, familia Capelli, но моят племенник искаше тъй силно да има спомени от тази вечер, че ме помоли да уговоря по някое време да намине фотограф, за да ни направи няколко снимки. Ако ви е неприятно, мога веднага да го отпратя.
— Да ни е неприятно? — извика бащата. — Това е чест, която надминава всичките ни очаквания. Сине, покани човека. Бързо!
След като ангажира магазина за следващата сутрин, Баярат прекоси преддверието на хотела към телефонните кабини. Извади къс хартия от портмонето си и набра „Плаза“, търсейки апартамент 9В.
— Да? — обади се мъжки глас отсреща.
— Ван Ностранд, аз съм.
— Не се обаждаш от стаята си, нали?
— Би трябвало да се обидя от този въпрос, но… Във вестибюла съм.
— Дай ми номера, ще позвъня долу.
Бая го послуша. След няколко минути телефонът в кабината й иззвъня.
— Това беше ли необходимо? — попита тя, вдигайки слушалката още докато звънеше.
— Би трябвало да те санкционирам за този въпрос, но… — Ван Ностранд се усмихваше. — Да, беше. Аз съм известен съветник на Държавния департамент и има много хора, които живо се интересуват от личните ми контакти. Хотелските телефонни централи могат да бъдат подслушвани.
— Шпионаж?
— Рядко отвъд нашите брегове. В наше време това се случва по-често в самия Вашингтон. Казват му „подстригва-не на тревата“. Но стига, достатъчно говорихме за моите проверки срещу подслушването. Беше ли отворен пликът ми?
— Да. Разгледах го много внимателно под лупа на силна светлина.
— Добре. Излишно е повече да ти обяснявам. Обажданията трябва да стават от обществени места. Не е съвсем наложително, но е за предпочитане, особено когато се води повече от един разговор. Предпочетохме това пред някакъв условен език.
— Не е необходимо да ми го казваш — намеси се Баярат. — Каквото и да е. Щом имаш тесни връзки с, както каза, правителствени служители, знаеш ли къде е бившият офицер на име Хайторн в този момент?
— Бих предпочел да ми го оставиш. Доколкото разбрах твоите планове, появата му ще попречи на мисията ти, както и на твоите колеги.
— Той е твърде хитър за теб, старче.
— Говориш тъй, сякаш го познаваш.
— Познавам репутацията му. Той беше най-добрият в Амстердам… Той и жена му.
— Колко интересно. Случайно разбрах, че тази информация е излязла от досието му.
— Аз също имам свои източници, сеньор Ван Ностранд. — Дори padrone не знае, а и аз нямах възможност да му кажа.
— А що се отнася до това „старче“, скъпа ми Бай, имам на разположение там хилядократно повече от твоите „източници“…
— Не ме разбра…
— О, много добре те разбрах! — прекъсна я съветникът на Държавния департамент, задушавайки се от съвсем неочаквана ярост. — Можем да наречем баща си „истинския ми“, „единствения ми“, но за мен той беше нещо много по-различно, той беше моят живот!
— Моля?
— Добре ме чу — каза студено Ван Ностранд. — Тринайсет години двамата споделяхме всичко. Хавана, Рио, Буенос Айрес — два живота като един. Естествено, той беше водачът. До момента, когато му казаха диагнозата. Преди десет години. И той ме изпрати далеч, да му служа по друг начин, но пак с цялото си сърце.
— Нямах представа.
— Нека ти задам тогава един-едничък въпрос. За двете години, които прекара на онзи остров, виждала ли си някоя друга жена освен Хектра, черната амазонка?
— О, боже мой!
— Шокира ли те това?
— Не толкова сексуалната страна на въпроса, колкото духовната. Аз просто никога не съм го и помисляла.
— Никой не го е предполагал. Марс и Нептун — казваше той за двама ни. Единият, властващ над всичко видимо на Карибите, другият отдолу, подмолно, откривайки му скритите причини, учейки го на вежливостта и финеса, които образованието носи… Сега ме разбираш, Бая! Този Хайторн е мой. Аз ще съм човекът, който ще го убие. Няма да пусна друг вместо мен.