— Този път може да има наистина сериозна причина, лейтенанте. Жена ми беше убита в Амстердам.
— Знам това, но защо си е държал устата затворена цели пет години, ако е имал да ти каже нещо? Защо точно сега?
— Той изяснява това, пък и ти сам го каза. Той вярва, че това има връзка със сегашната ситуация. Буква по буква е написано, че съпругата ми е била по-жер-тва-на.
— И аз наистина съжалявам за това, но видяхме, че тази измет може да направи отново онова, което вече е направила. С контактите, които имат във Вашингтон, Париж и Лондон… пък и ти ни каза, на мен и на Кати, че всичко това е само върхът на айсберга, нали?
— Да, точно така.
— Тъй че тоя свят, който си мислим, че познаваме, може да се окаже просто една международна мафия. Не искаше ли да кажеш такова нещо?
— Май се опитах.
— Тогава кой си ти, за да стоиш пред тая голяма мафия, чиято и да е тя, и да възпрепятстваш достигането им до президента на Съединените щати и всички национални агенции за сигурност, които хората са създали за негово утешение?
— Не знам.
— Така че мисли! Той дори ти дава право на избор — дали да започнеш да действаш по информацията, която, забележи, той предполага, че вече имаш. Обмисляйки всичко, включително и съобщението, тая особена причина започва да ми изглежда все по-измислена. Един бивш лейтенант — командир във военните сили, който не е точно запознат с богатото имение, в което ще става „срещата“, ще се изправи срещу най-силния тузар в света на негов терен? Мисли, Тай.
— Не мога — измърмори Хайторн. Ръцете му започнаха да треперят, очите му се замъглиха. — Просто не мога. Тя беше моя жена.
— Зарежи това, командире. Никакви сълзи!
— Стига вече. Спри, Джаксън!
— Ще спра, Кати. Цялата тая работа смърди.
— Трябва да знам — гласът му се пресече. После, тъй внезапно, както бяха дошли, болезнените спомени прекъснаха. Хайторн се опомни.
— Всичко ще стане ясно утре, нали? — каза той, седейки изправен като лейтенант Пул. — Дотогава тръгвам по следите на пилота. Той е в стария Сан Хуан.
— Много ли е трудно, Тай? — Нелсън захлупи с длан изопнатата ръка на Тайръл. — Ти си мъжко момче.
— Заблуждаваш се — каза Хайторн. Уморените му очи срещнаха нейните. — Докато не говоря с мъжа, който е написал това съобщение, ще съм най-големият страхливец в света.
— Тъй че хайде да тръгваме по дирите на съмнителния пилот — обади се Пул с твърд глас.
— Джаксън, моля те…
— Знам какво върша, Кати. Ако се помотаем още малко, луната ще изгрее. Хайде, командире, слизаме в Сан Хуан.
— Ти ще стоиш тук с Кати. Отивам сам.
— Не се приема, сър. — Пул стана от стола, изправен пред Хайторн, и го изгледа отгоре.
— Какво каза? — Тайръл разтърка очи и вдигна поглед към младия офицер. Чертите на лицето му бяха изопнати и сърдити. — Казах, че тръгвам сам. Чу ли ме?
— Естествено, сър — отговори монотонно като робот Пул. — В случая упражнявам прерогативите на младши офицер, когато според най-добрата му преценка неговият старши офицер има нужда от помощ и тази помощ не ощетява по никакъв начин текущите му задължения. Това е написано ясно в Устава на Въздушните сили, член 7, алинея…
— Млъкни!
— Не се карай с него — каза меко Катерин, стисвайки ръката на Хайторн. — Той ще донесе вода от десет кладенци, за да направи това, което си е наумил. В крайна сметка, не прави нищо лошо.
— Печелиш, лейтенанте — Тайръл стана от стола си. — Да вървим. В стария Сан Хуан.
— Сър, нека се отбием първо във вашата стая.
— Ще ви почакам вън.
— Елате с мен.
— Защо?
— Там ще ви обясня защо се проточи толкова конференцията. Тъй като се бях установил във Флорида, познавам Сан Хуан. Реших да поразгледам, за да си припомня разположението му. Забавих се, защото исках да открия един стар магазин, който ще ни свърши работа.
— Какво говориш, за бога?
— Откакто оставихме онези нестандартни пушки, които имахме в Горда, си позволих да купя оръжие — имах предвид, че си си наумил това за пилота. Валтер, девет откоса, три пачки на всеки. С двайсет и половина инча, цев, много дискретно пъхната в джоба на якето.
— Тя знае ли за него? — попита тихо Хайторн, гледайки Кати.
— Не съм чувала да е уволнявала някого в яда си — отговори майорът, — но разбира от добро оръжие.
— Ти как си с мозъчната хирургия?
— Разбирам и от някои други процедури.
— Виж, не мисля, че е много готино да нося автоматичен пистолет и три пачки патрони точно сега, и то навън. Честно казано, аз съм толкова висок и симпатичен, че няма начин да не ме забележат хората по улиците.
— Ти си върхът на скромността, лейтенанте.