— Това не те засяга, бейби.
— Този пистолет, опрян в главата ти, казва, че не си прав, бейби.
— Мислиш, че ще ме уплашиш? Натисни го, бейби, направи ми тая услуга.
— Определено си ненормален… — Ти, свиньо… Ти си военен, нали?
— Някога, преди сто години.
— Аз също бях. Кой ти духна свещта?
— Защо питаш?
— Защото съм по следите на много зли хора. Казвай или ще те застрелям, бейби.
— О’кей, на кой му пука? Бях пилот във Виетнам, летях за Ройъл Лао Еър.
— Разузнаването, помощните групи — каза Хайторн.
— Нацели, приятелю. Панминджон. Когато преговорите започнаха и Сенатът взе да прави разследване, шпионите трябваше да друснат цялата мръсна каша в нечий скут. Те продадоха всичките шест самолета на мен за сто хиляди. После аз ги продадох, аз, малолетният помощник-пилот, който се хвана на работа чрез подписа на старата си майка, защото старият ми баща си беше отишъл от този свят. За бога, бях само на 17! Продадох всичко освен един хидроплан, с който посрещнах провала. Но гадовете все още бяха там и всички щяха да свидетелстват против мен, ако не бях приел играта им.
— Останал ти е един самолет на стойност два милиона. Продал си другите, за да можеш да осъществиш този малък бизнес в добавка на услугите, които си оказвал на мафията?
— За бога, продадох самолетите, колкото да купя това място преди години — отговори Алфред Саймън с насмешка.
— Какво се случи с последния самолет?
— Тук е. Използвах го в полети по маршрути, които си осигурявах от мафията. Тук е, но вече не го използвам. Пазя го скрит. Не искам да летя често с него, докато не бъда готов да купя собствена ферма и да издухам тия кучи синове, по дяволите, които ме водиха с нашийник трийсет и четири години! Тези копелета искат да изплатя цената на хидроплана — десет милиона долара, на правителството на Щатите, или да прекарам четирийсет години в затвора!… Мили боже, че на мен без друго не ми остава да живея и една четвърт от това време.
— Но въжето около врата ти беше порядъчно стегнато, за да вземеш тези двама мъже при Себастиънс Пойнт в Горда.
— Да, но аз не бях този, който ги избута от самолета при финалното приземяване! Нямам нищо общо с това!
— А кой имаше? — изрева Пул, отдръпвайки пистолета на Хайторн и притискайки своя в челото му. — Ти си от копелетата, които убиха Чарли и ще умреш, ако не ми кажеш.
— Хайде, стреляй — извика пилотът. Тялото му се гърчеше под тъмночервената покривка. — Призракът се представи и каза, че повече няма да бъда викан на работа, ако спомена името му!
— Какво беше то?
— Хайторн. Казваше се Тайръл Хайторн, или нещо от тоя род.
15.
Поддържаната морава на имението блестеше от утринната роса, когато Нилс Ван Ностранд седна зад бюрото и погледна през прозорците на своя кабинет, потънал в мисли. Времето беше малко и му трябваше целият ден, за да се приготви, защото неговото изчезване трябваше да е пълно, новата му самоличност — перфектна, всички линии от миналото му — изтрити, а „смъртта“ му неоспорима. И все пак новият живот трябваше да бъде цивилизован. Той можеше да приеме анонимността, дори да я приветства, но не можеше да живее без красота и комфорт и нямаше да го направи.
Преди толкова много години, твърде много, за да се изброят, той и неговият партньор, елегантният и порочният — Марс и Нептун! — бяха закупили едно оградено, усамотено имение към Женева, за да прекарат там старостта си. То беше записано на името на един аржентински полковник, бисексуален ерген, който беше доволен, че може да услужи на всемогъщия padrone и неговия довереник. Тогава една дребна агенция за даване на жилища под наем в Лозана си осигури такъв годишен доход, който би могъл да поддържа съществуването на фирмата без допълнителни клиенти. Съществуваха все пак някои ограничения, които ако бъдеха нарушени, щяха да доведат до разтрогване на договора. Първо: никога да не се прави опит да се научи кой е собственикът на имението. Второ: никакво даване под наем не може да се осъществи за по-малко от две години или за повече от пет. Всички плащания трябваше да се правят по една банкова сметка в Берн, като се начислят допълнителни двайсет процента над комисионната на фирмата, за услугата и дискретността.
Ван Ностранд щеше да използва първите месеци великолепно, те щяха да му послужат за забрава. Одисеята щеше да започне със смъртта на убиеца на падроне, бившия капитан трети ранг Тайръл Хайторн. Тази вечер.
Денят беше една прелюдия на неговото пътешествие. Хората, на които беше помагал през годините във Вашингтон, сега трябваше да отстъпят на неговите любезни, макар и странни молби. Беше жизнено важно никой от тях да не знае, че другите също му оказват съдействие. Въпреки това, понеже столицата беше място за дезинформация, слухове, заблуди и самоопазване, беше необходимо да съществува една обща нишка в неговите искания. Някаква легенда, която да ги трогне всичките и да ги подбуди към действие. Ако я измислеше добре, те щяха да направят всичко за него. Ван Ностранд дори можеше да си представи думите им.