— Долу, в килера.
— Ще ида да видя. — Пул изчезна през вратата.
— По колко време дежурят тези авиодиспечери, които се падат от седем до осем?
— Идват в шест и си тръгват в един, което значи, че имаш един час и двайсет минути, за да се добереш до него. Трябват между петнайсет и двайсет и пет минути до летището, ако имаш бърза кола.
— Нямаме кола.
— Моята се дава под наем. Хиляда долара на час.
— Дай ми ключовете — каза Хайторн, — или ще ти направя тунел между ушите.
— С удоволствие — отговори пилотът, пресягайки се към страничната маса и подаде връзка ключове. — Отзад е. Бял кадилак, кабриолет.
— Лейтенант! — извика Хайторн, изскубвайки жицата на единствения телефон в стаята и отстъпвайки към вратата с пистолет в ръка. — Тръгваме!
— По дяволите, човече. Намерих чифт стари врати долу, които бих могъл…
— Оставяй ги и се качвай тук. Трябва да стигнем до летището, а времето ни е по-малко, отколкото ни трябва.
— На твоя страна съм, капитане. — Пул изкачи стълбите. — А какво ще правим с него? — попита лейтенантът, гледайки Саймън.
— О, аз ще си бъда тук — отвърна пилотът. — Къде, по дяволите, да ида?
Авиодиспечерът го нямаше никъде из кулата, макар че другите лесно го разпознаха по описанието на пискливия глас. Името му беше Корнвал и неговите колеги го бяха прикривали със страх през последните четирийсет и пет минути. Толкова важно беше неговото присъствие, че бяха извикали друг диспечер да го замести.
Диспечерът беше намерен в храстите наблизо, с кървавочервено петно в средата на челото. Полицията на летището беше алармирана и разпитът продължи три часа. Отговорите на Тайръл бяха отговори на професионалист, смесица от незнание, невинност и загриженост за един приятел, когото никога не беше виждал.
Освободени, накрая Хайторн и Пул дадоха газ към публичния дом на Стария Хуан.
— Сега ще оправя вратата — каза обърканият сърдит лейтенант, насочвайки се надолу към сутерена, докато изтощеният Хайторн се просна в мекия фотьойл. Собственикът на заведението беше захъркал на дивана. След минута Хайторн също заспа.
Слънцето връхлиташе през прозореца, докато Тайръл и пилотът седяха, търкаха очи и се опитваха да се нагодят към реалността на деня. Сред стаята на един зелен шезлонг лежеше Пул и неговото меко, обаятелно хъркане разкриваше един фин човек, какъвто беше той всъщност. На мястото на разбитата предна врата сега имаше съвсем приемлив заместител. Беше поставил дори летвичката над горния плот.
— Кой, по дяволите, е тоя? — попита преживяващият тежък махмурлук Алфред Саймън.
— Моят военен шарже-д’афер — отговори Хайторн, като се изправи несигурно на крака. — Не прави нищо срещу мен, защото той ще те направи на трески с единия си крак.
— Както се чувствам сега, и Мини Маус би могла да го направи.
— Значи днес няма да летиш.
— О, не, достатъчно си уважавам рефлексите, за да се приближа до самолет.
— Радвам се да го чуя. Уважение към нещо друго явно изобщо не ти е останало.
— Не ми трябват лекции, моряко. Просто трябва да знам, че можеш да ми помогнеш.
— Защо? Човекът беше мъртъв.
— Какво?
— Чу ме. Авиодиспечерът беше застрелян. Куршум в средата на челото.
— Исусе Христе!
— Може би си казал на някого, че сме тръгнали към него?
— Как? Ти изскубна телефона!
— Сигурен съм, че има и други…
— Още един в моята стая на третия етаж, но ако си мислиш, че в моето състояние снощи съм могъл да стигна дотам, тогава явно съм си сбъркал професията. Трябваше да стана актьор. А и защо? Аз искам помощта ти.
— Логиката е на твоя страна… Тогава сигурно сме били проследени дотам. Който и да е бил, е знаел, че сме те намерили, но е знаел и че търсим човек, свързан с тебе.
— Знаеш какво говориш, нали? — студените очи на Саймън бяха вперени в Хайторн. — Ти казваш, че след като аз съм брънка от веригата, бих могъл да бъда следващият. С куршум в моето чело!
— Мина ми и тази мисъл…
— Добре, за бога, направи нещо!
— Ти какво предлагаш?… Защото след три следобед имам друга работа. Няма да съм тук.
— И ще ме оставиш в тази бъркотия?
— Можем да кажем и така — отвърна Хайторн, поглеждайки часовника си. — Шест и петнайсет е, така че имаме цели девет часа, за да измислим нещо.
— Ти би могъл да ми осигуриш охрана само за девет шибани минути?
— Не е толкова лесно. Парите на данъкоплатците, използвани да се укрие един американски пилот, който пък се оказва собственик на публичен дом? Помисли си за реакцията на Конгреса.
— Помисли си за живота ми!
— Снощи ме предизвика да натисна спусъка…