— Бях пиян, за бога! Ти си толкова гадно чист. Никога не са те прецаквали.
— Ще се направя, че не съм чул това. Все още имаме девет часа, така че да започваме да мислим. И колкото по-добре мислиш, толкова по-бързо ще мога да ти осигуря охраната… Как те наеха първия път?
— По дяволите, беше преди една година. Едва си спомням…
— Спомни си веднага!
— Беше един едър мъж като тебе, но със сива коса. От висшата класа. С красиво лице — като тези по модните списания. Той дойде при мен и ми каза, че цялата мръсотия за мен може да бъде изтрита от архивите, ако направя това, което ми поиска.
— А ти направи ли го?
— Защо не? Започнах да транспортирам кубински пури — можеш ли да повярваш, кубински пури. Пускаха ги с парашути във водонепромокаеми кашони на четирийсет мили от Флорида.
— Наркотици — каза Хайторн, без да задава въпроси.
— Сигурно беше, че не са пури.
— И ти продължи да го правиш?
— Нека ти кажа нещо, капитане. Имам две деца в Милуоки, които дори не съм виждал, но са мои. Аз не пласирам наркотици. Когато усетих какво ме карат да правя, им казах, че се отказвам. Тогава големият мъж ми даде да разбера, че правителството ще ме погне. Или трябваше да правя това, което искаха, или отивах в затвора. Нямаше да мога да пращам повече пари в Милуоки. За двете деца, които никога не съм виждал.
— Ти си много объркан човек, господин пилот.
— Разправяй ми ги ти. Имам нужда от питие.
— Барът ти е наблизо. Вземи си едно и продължи да мислиш бързо.
— Добре — каза разчорленият собственик, понасяйки се към бара. — Тук един-два пъти в годината идваше някакъв кучи син с връзка и сако и искаше най-добрия тостер…
— Тостер?
— Орален секс, как да ти обясня?
— И?
— Прекарваше добре, но никога не докосваше момичето, нали разбираш?
— Не е точно по моята част.
— Никога не си сваляше дрехите.
— Е, и?
— Е, това не е съвсем нормално. Станах любопитен и накарах едно от моите момичета да му сложи ракета…
— Ракета?
— Малко прах в напитката, която го изпраща временно в небитието.
— Благодаря ти.
— И познай какво намерихме? В портфейла му имаше няколко паспорта, кредитни карти и цяла топка зелени. Оказа се адвокат от една богата фирма във Вашингтон.
— Какво беше заключението ти?
— Не знам, но не е нормално, разбираш ли?
— Не съм много сигурен.
— Един такъв баровец би могъл да ходи по първокласни бардаци. Защо му е да идва тук?
— Явно му е трябвало. Дискретност, нали се сещаш.
— Може да е така, може и да не е. Момичетата ми казват, че той винаги ги разпитва. Кои са ми клиенти, има ли сред тях араби или негри. Разни такива неща, дето нямат нищо общо със стария нормален секс.
— Считаш, че е бил канал?
— Не знам какво означава това?
— Някой, който пренася информация, но не е задължително да знае от кого и за кого.
— Нещо такова.
— Можеш ли да го разпознаеш? Паспортите му сигурно са били фалшиви.
— Разбира се. Класическите типове тук си личат — пилотът си наля половин чаша с канадско уиски и я пресуши на няколко глътки. — Similis similis curantor — промърмори той, като затвори очи и примлясна.
— Моля?
— Една стара средновековна поговорка. Означава „клин клин избива“.
— Добре, имаме два класически типа: мъжът, който те е вербувал, и адвокатът от Вашингтон, който не си сваля дрехите в публичния дом. Какви са имената им?
— Вербуващият се наричаше господин Нептун, но не съм го виждал от години. Името на правния копой е Ингерсол, Дейвид Ингерсол, но както казах, това може да е фалшиво име.
— Ще го проверим… Преди Горда каква беше последната ти работа?
— Ами тукашната. Освен всичко това място е законен туристически биз…
— Имам предвид с този, който те е вербувал — прекъсна го Тайръл.
— Да летя над морето, обикновено веднъж на седмица, понякога два пъти, до един малък остров, който трудно можеш да намериш на картата.
— С пещера, малък док и къща, построена на хълма.
— Да! Ти откъде знаеш?
— Няма го вече.
— Острова?
— Къщата. Какво доставяше там? Или кого?
— Главно храна. Много плодове, зеленчуци и прясно месо — който и да е живял там, не е обичал замразени продукти. И посетители, гости за деня, които връщах късно следобед: те никога не оставаха за през нощта. Освен веднъж.
— Какво искаш да кажеш? Кой беше?
— Никога не се споменаваха имена. Беше жена, и то много готина.
— Жена?
— И още как, приятел. Французойка, испанка или италианка, не знам каква, но беше дългокрака, на около трийсет години…
— Баярат! — прошепна Хайторн на себе си.
— Какво каза?
— Нищо. Кога я видя за последен път? Къде?