— Защо си уверена, че хората слабеят? — на свой ред, прикривайки присмеха си, запита Таис и жрицата изведнъж се разсмя.
— Погледни още веднъж изображението на Кибела-Рея в древната статуя и ще разбереш, че само ненаситното желание може да търси такъв образ и само необикновената сила и здраве могат да и бъдат лика-прилика…
Таис си припомни необикновената мощ в хармоничното телосложение, излъчвана от статуята на Рея, и не можа да възрази.
— Ами къде живеят черните и червените? — запита тя, за да смени темата.
— Те не напущат храма, докато са млади; Често пъти се омъжват за знаменити мъже или пътешествуват, като заемат високи длъжности в други по-второстепенни храмове на Рея. В определени дни на месеца отиват да се къпят в свещеното езеро и тежко и горко на тези мъже, които смутят покоя им.
— Ами ако им попадне жена? — Хетерата разбра за какво езеро става дума.
— С жената няма какво да правят. Само в случай, че нещастницата е нарушила чистотата на свещената вода, нея я очаква смърт!
— А там живеят ли жрици? — побърза да запита Таис, като посочи южното крило на храмовата постройка, чийто плосък покрив беше на равнището на пода на главния храм.
— Ти позна! Искаш ли да ги посетиш?
— О, не! А какво има в северното крило?
Отново див блясък светна и угасна в погледа на жрицата.
— Тъкмо там искам да те заведа на залез. Но преди това ти ще дадеш клетва пред олтара на Кибела-Рея да мълчиш. Древните тайни на Великата майка се пазят от нас. Обреди от незапомнени времена, пренесени тук преди хилядолетия от Ликаония и Фригия, вдъхват сила на служителите на Ащорет.
В светилището, съвсем безлюдно в този час, хетерата се закле да пази тайна. Домакинята на храма й наля напитка. Таис с уплаха отстъпи.
— Не бой се. Това не е вчерашното! Ти ще имаш нужда от мъжество, когато видиш тайната. Помни, че Великата майка е владетелка на зверове… — Последните думи, казани с тревожен шепот, вдъхнаха неопределен страх на хетерата. Тя изсуши чашата наведнъж.
— Отлично! Сега приеми тези дарове — и жрицата поднесе на Таис два лекитиона — флакончета от млечно бяло стъкло, добре затворени с тапи от скъпоценен тъмнорозов индийски турмалин. На един от лекитионите беше издълбан лунен сърп, а на другия — звезда с осем върха.
— Как е възможно! Не мога да приема такива скъпи неща! — възкликна Таис.
— Дребна работа! — отвърна главната жрица. — Храмът на Великата майка е богат и може да дарява и нещо повече на най-красивите жени, защото те самите са скъпоценности, създадени от Рея за нейните собствени цели. Но ти не запита какво има във флаконите. В този — тя посочи лекитиона със звездата — е онова средство, което бе разтворено в питието, което ти дадох вчера. Ако пожелаеш някога да изпиташ с някого цялата мощ на Ащорет-Кибела в образа на Анаитис — шест капки в чашка вода и пийте наполовина. А този с луната ще те освободи от въздействието на първия. Ако изпиеш само него, ще те направи студена като далечна луна. Не повече от три капки, иначе може да останеш студена завинаги… — Жрицата се разсмя рязко и злобно, заведе хетерата към нишата на страничната стена и извади оттам блестящ черен кръг, както се стори в началото на Таис, от стъкло. Тя видя в него отражението си така точно и ясно, както в обикновено огледало от посребрен бронз.
— Това огледало не е стъклено, а каменно, направено е в онези времена, когато хората са познавали само камъка. Металните руди са им служили само за вечни бои, защото още тогава са рисували картини по стените. В това огледало са се оглеждали жени преди много хиляди години, когато не е съществувал нито Египет, нито Крит… Вземи и него като дар!
— Ти ми даряваш втора скъпоценна вещ, защо? — запита Таис.
— Заедно с лекитионите, които крият отрова. Красотата и смъртта са винаги заедно, откакто свят светува.
— Смърт за кого?
— Или за този, който притежава красотата, или за този, който я взема, или и за двамата заедно.
— Нима не може другояче?
— Не може. Така е наредила Майката на боговете и не ние трябва да го обсъждаме — сурово, почти заплашително каза господарката на храма.
— Благодаря ти! Твоят дар наистина е повече от всички скъпоценности!