Късно през нощта, придружавана от черната жрица, тя влезе в своя временен дом, потресена, уморена и потисната. За-Ашт не спеше в очакване на господарката си. Очите на робинята бяха подути от плач, издрасканите с нокти длани също не убягнаха от вниманието на Таис. Тя нямаше сили да разпитва, повали се ничком на ложето си и се отказа дори от миенето. Писмото на Птолемей също остана непрочетено до заранта.
Таис не можа да заспи. Финикийката също се въртеше, въздишаше, докато хетерата не я повика при себе си.
— Седни и разкажи какво е станало. Ликофон ли те обиди?
За-Ашт мълком кимна, прехапа устни и в тъмната дълбочина на очите й пламна озлобление.
— Ще го извикам, когато съмне, и ще помоля лохагоса да накаже тесалиеца.
— Не, не, господарке! Той не е направил нищо и аз не искам повече да го видя.
— Така ли? Странен младеж! Ти си хубава и аз не един път съм виждала как той те гледа… даде ли му още вино? Даде ли му и нещо да хапне?
— Изпи чашата на един дъх като лоша вода в пустинята. До яденето не се докосна и мълча, вперил очи във вратата, през която си отиде тази ламия, дъщеря на мрака! Това трая толкова дълго, че аз изгубих търпение и го изгоних. А той си отиде, без да благодари и без да се сбогува, сякаш се беше опил от просена бира…
— Не съм очаквала! — възкликна Таис. — Нима ламята така го е поразила с Ерос? Той гледаше как танцуваш баларит, какво гъвкаво тяло и стройни крака имаш!
— Ти, господарке, си добра към мене! — отвърна финикийката, сдържайки напиращите сълзи. — Но ти си жена и не разбираш силата на черната ламя. Аз я разгледах както трябва. Ние сме съвсем различни.
— Как така?
— Всичко, което у мене е тясно, у нея е широко: бедрата й, глезените, очите, а което е широко, рамена, талия, това при нея е тясно. — Финикийката с огорчение махна с ръка. — Тя има твоето телосложение, господарке, само че е по-тежка, по-мощна от тебе! И това кара мъжете да си губят ума, особено такива като това момченце…
— Значи, той се отказа от тебе и мисли само за нея? Нищо. Скоро ще продължим пътя и ламята ще се изпари от ума на Ликофон. Да, аз забравих — държиш ли да останеш? Все още ли имаш желание?
— Сега още повече, господарке! Ние, финикийците, имаме учението на Сенхуниафон. То гласи, че желанието е вече сътворяване. И аз искам отново да се пресъздам!
— И у нас желанието, Потос, е творчество. Неудържимото желание поражда или желаната форма, или завършва с анойя — безумие. Ще мине време — ще видим. Дай ми писмото!
Птолемей я поздравяваше, молеше я да не го забравя и в никакъв случай да не продължава пътя, докато не пристигне изпратеният за нея отряд начело с негов приятел. Ако получи лоши известия, Таис не трябвало да остава в храма, а с охраната си от оздравяващи войници да се придвижи бързо към морето, в залива на Исос, само на петнадесет парасанги през планините на запад. Там има три кораба, чийто началник ще приеме Таис и ще чака още половин месец. Ако Птолемей и Александър не дойдат до това време, тя трябва да отплува за Елада.
Таис си помисли, че Птолемей дълбоко в душата си е по-благороден, отколкото сам иска да изглежда между грубите македонци и пълководци. Тя целуна нежно писмото. Птолемей пишеше за похода през горещата степ — море от висока, вече повехнала от лятната суша трева. Те вървели и вървели ден след ден и отивали по-далече, отвъд безкрайно разпрострелия се на изток хоризонт. Смътно опасение тревожело всички, дори и Александър. Птолемей виждал как дълго нощем горял светилникът в неговата шатра. Пълководецът се съветвал с разузнавачите, четял описания — периегеси. Постепенно Александър отклонявал пътя на армията наляво, по-далече на север. Водачите го убедили, че скоро ще настъпи още по-голяма горещина. Ще прегори тревата и ще пресъхнат плитките рекички и ручеи, които засега все още снабдяват войската с вода. След Александър вървели сега тридесет хиляди души, но тук, в необятните равнини на Азия пълководецът за пръв път почувствувал, че неговата армия не е голяма за тези пространства. Насреща му духали горещи ветрове с диханието на смъртоносни пустини, които се простирали отвъд степта. Като демони връхлитали вихри прахоляк, а на хоризонта горещият въздух сякаш повдигал земята над мътни синкави езера с призрачна вода.
Когато свърнали на север, тревата станала по-висока и по-гъста, а жълтомътните рекички придобили сив цвят. Настъпило пълно лунно затъмнение. („Как ли съм го пропуснала?“ — помисли Таис.) Сведущите хора съобщили, че армията е стигнала в страна, където царува Владетелката на зверовете. На всички — небесни земни и подземни зверове, тази, която наричат Ащорет, Кибела или Рея, а елините пък я наричат Артемис или Хеката. Ако тя се появи възседнала лъв, тогава гибелта е неизбежна за всички.