Александър се обърнал с реч към войниците и ги убеждавал да не се страхуват. Той бил знаел предварително бъдещето и ги водел към края на войната и към несметни съкровища…
Таис четеше между редовете на Птолемей — роден писател — едно ново, непознато по-рано на македонците чувство. Това чувство можеше да се нарече преди всичко страх.
Хетерата за първи път се замисли сериозно колко безумно смело беше това, което бе предприел Александър. Какво божествено мъжество трябва да притежава човек, за да се откъсне от морето дълбоко в неизвестна страна срещу пълчищата на Царя на царете. Като си представи колко дръзко е намисленото, атинянката разбра, че в случай на поражение македонската армия ще бъде пометена от лицето на земята и нищо не ще й помогне. Няма да съществуват нито божественият пълководец, нито Птолемей, нито Леонтиск. Може би само Неарх ще спаси своя флот и ще се върне при родните брегове. С каква злоба и нетърпение чакат това безбройните врагове, големи и малки, пламнали от справедливо желание за отмъщение и страхливо ликуване на хиени… Да, всички нейни другари не могат да чакат някаква пощада и мъдър е Птолемей, който е оставил в запас втората възможност — да спаси Александър и себе си. Първата се съдържа във флотата на Неарх, която чака в долното течение на Ефрат, ако срещата с Дарий не стане на север, а на юг. Птолемей пишеше за слуховете, че Дарий бил събрал всичките си сили, безброй конници от знаменитата персийска гвардия на Безсмъртните, а също и бактрийци, и согдианци.
Чудно нещо, независимо от тревогата, която се процеждаше в писмото на Птолемей, то изпълни Таис с увереност в близка победа. Сега ще чака нови вести с още по-голямо нетърпение…
На другия ден лохагосът изпрати вместо Ликофон един сипаничав македонец с още незаздравели следи от рана на рамото и на врата.
— На мястото на хестиота — ухили се войникът, явно доволен от предстоящата разходка със знаменитата красавица на Атина, град с баснословна елегантност и мъдрост.
— Отиде в града да купи лекарство като че ли. Май че се е разболял нещо…
Таис плесна с ръце, за да повика За-Ашт, изпрати войника да се качи на коня си. Финикийката яхна Салмаах, както неведнъж бе правила по пътя от границата на Египет, и тъмното й лице просветна от хлапашка палавина. Двете започнаха да се състезават чий кон е по-бърз, като все повече и повече се отдалечаваха от охраната си, сдържани само от сърдитите й провиквания. Стигнали края на пустинната степ, двете жени спряха очаровани. Степта бе разцъфтяла с необичайно ярки цветя, невиждани в Елада.
На високи голи стебла се люлееха от вятъра топчести големи колкото ябълка, цветове с небесносин оттенък. Те растяха размесени със също така нарядко издигащи се слънчевожълти, съвсем златисти топчести съцветия на високи стебла с тесни и редки листа. Златистите и синкави цветове се простираха надалече по прашнозеленикавия фон в призрачния сутрешен въздух.
— Същинска приказка, а не цветя! — възкликна македонецът, поразен от приказната пъстрота. Жал им беше да тъпчат тази красота с копитата на конете.
Те свърнаха надясно, за да заобиколят отстрани, и отново се спряха пред обрасла с още по-чудновати цветове земя. До краката на ездачите достигаше трева с твърди върхове, осеяни с големи пурпурни цветове с форма на петолъчни звезди, силно разширени навън и равно отрязани по края на венеца. Таис не издържа. Като скочи от раванлията, тя набра цял сноп пурпурни цветове, а финикийката набра златни и синкави топчици. Оказа се, че стеблата на последните много приличат на обикновения лук с неговата рязка миризма.
Таис хукна презглава обратно по пътя и се изкачи по северния склон при малкия храм на неприветливата насмешлива чуждоземна Ищар. Като се стараеше да не гледа тесните зеленозлатисти очи, тя набързо разпростря цветята върху жертвеника, спря се за минута и се промъкна в светилището пред орелефа на страшната Лилит. Там тя откопча фибулата си и я заби в палеца на лявата си ръка, намаза с рукналата кръв олтара и ближейки раната, тръгна, без да се озърта. По пътя за в къщи веселостта й изчезна и тя се натъжи като тесалиеца предишния ден. Дали пък не бе такова вълшебното въздействие на персийската богиня?
Скоро Таис откри причината за своята тъга. Кой знае защо, след посещението при Ищар у нея се породи страх за красивия воин. Какво ли ще стане, ако младежът е решил да моли за любов черната жрица, без да знае нищо за законите на Кибела? Все пак те са длъжни да предупредят неофита какво го заплашва. В противен случай това не само е жестоко, но и подло. Таис реши да отиде при главната жрица без покана и да я разпита. Обаче оказа се, че не е толкова просто да се види с нея.