След вечеря хетерата отвори вътрешната врата на квартирата си към дългия коридор, който водеше нагоре към светилището. Тя стигна само до заключената бронзова решетка и почука, призовавайки прикованата вратарка. Падналата в немилост жрица погледна от нишата си, постави пръст до устните си и отрицателно заклати глава. Таис й се усмихна и послушно се върна назад, припомнила си гладкия блясък в очите на осъдената, хлътналите бузи и корем. Тя изпрати с финикийката храна. За-Ашт се забави. Едва след дълги увещания, след като разбрала, че не я подкупват и няма да я издадат, вратарката приела храната. Оттогава финикийката или лично Таис я хранеха два пъти на ден, научили по кое време няма опасност да срещнат служители от храма.
Изминаха няколко дни. В храма сякаш бяха забравили гостенката и Таис си обясни това с разочарованието на главната жрица. Жрицата не бе успяла да покори хетерата и да я привлече да служи на Кибела-Ащорет, не бе успяла също да я заинтересува с тайните на Майката на боговете. Потайността, жестокостта и мъченията предизвикаха упорита съпротива в душата на Таис. Тя продължаваше да ходи на разходка ту със сипаничавия воин, когато другарите му, неизвестно защо бяха нарекли Онофорбос — магаретар, ту пък лично с началника — лохагоса. Въпреки изкушението Таис само веднъж се осмели да се окъпе в чудното езерце на Първата луна не толкова от страх да не бъде заловена — от това би я спасила бързината на Боанергос, а за да не нанася обида на служителките на Рея. За-Ашт винаги измолваше да съпровожда господарката си и всеки ден ставаше все по-мълчалива. Таис вече бе решила да освободи робинята.
Дните минаваха, а от изток не идваха вести. Далеч нейде в необятните просторни степи и лабиринти от хълмове се бе запиляла войската на Александър. Таис се успокояваше с мисълта, че просто не се е появил удобен случай за писмо. И все пак откъм Ефрат не идваха дори слухове, които по някакъв начин достигаха до войниците.
Таис престана да излиза, не отиваше в храма и почти нищо не ядеше. Често нощем лежеше в безсъница и заспиваше едва на разсъмване. Толкова силна тревога бе необичайна за напълно здравата атинянка. Тя я приписваше на зловещата атмосфера на светилището на Кибела. Ако не бе я предупредил Птолемей, Таис отдавна би напуснала това „убежище“, още повече, че храмът на Рея не беше никакво убежище за никого. Трябваше само да опознаеш по-отблизо нейните служителки, за да разбереш каква съдба очаква „знатната гостенка“ при поражение и гибел на Александровата войска. Малкият конвой щеше да бъде избит внезапно по време на сън от могъщите стражи, а лично Таис щеше да бъде изпратена в долния храм да печели пари за Майката на боговете. При съпротива, то се знае, тук има много места, където е необходим прикован пазач. А пък още по-лошо… Таис настръхна при спомена за тайнствата на Анаитис и тръпки я побиха. Като че в отговор на мислите й от храмовия коридор се донесе слабо припряно почукване на вратата. Таис скочи и се ослуша. Тя повика За-Ашт и предпазливо запита, приближила лице до горния праг:
— Кой е?
— Господарке… отвори… в името на… — гласът секна.
Таис и робинята познаха Ликофон. Хетерата се втурна за лампата, а финикийката разтвори вратата. На прага, безсилен да вдигне глава, облян в кръв, лежеше младият воин. Таис вмъкна Ликофон в стаята, а За-Ашт затвори вратата и по заповед на Таис изтича бързо при македонците.
Ликофон отвори очи, едва се усмихна и тази усмивка на умиращия я рязна с непоносимия спомен за смъртта на Менедем.
От лявото рамо на воина стърчеше познатият на Таис кинжал на жрицата на Нощта, забит с безмилостна и твърда ръка чак до дръжката. Кинжалът бе пробил заедно с дрехата и широкото златно огърлие и бе заседнал между звената. Като всяка елинка Таис разбираше от рани. Ликофон не можеше да живее с такава рана, а още повече да пропълзи по дългия коридор, макар и по наклон. Имаше нещо друго тук! Въпреки че кръвта продължаваше бавно да тече изпод кинжала, Таис не се реши да извади оръжието, преди да дойде лохагосът, който като опитен воин беше и хирург, и ветеринар на своя отряд.
Войниците дойдоха незабавно. След финикийката се втурна цяла декада (десетица) с голи мечове и копия. Войниците вдигнаха тесалиеца, положиха го на легло, лохагосът мрачно поклати глава при вида на раната и започна да опипва рамото на Ликофон. Раненият застена, без да отвори очи, а ветеранът изведнъж се ухили радостно.