— Какво, не е ли смъртоносно? — задъхана от вълнение запита Таис.
— Красивият воин е винаги любимец на Афродита! Виждаш ли, кинжалът е ударил тук и ако беше се забил направо, щеше да прониже сърцето. Но Ликофон се е нагиздил, надянал е тежка огърлица. Кинжалът, разкъсвайки едно от звената, се е отклонил към гърба и е минал между ребрата и лопатката. Ако не бе прерязана жила, с такава рана може да се сражава с дясната ръка. Но момчето е загубило твърде много кръв. Приготви повече вино с топла вода! Дай по-скоро чисто платно.
Без да губи време, лохагосът заповяда на двама войника да държат Ликофон за рамената, изтри дръжката на кинжала от кръвта, хвана я здраво и опирайки се с лявата си ръка на рамото му, със силно и рязко движение извади оръжието. Младежът нададе пронизителен вик, приповдигна се, опулил очи, и отново рухна в безсъзнание върху прогизналата от кръв постеля. Лохагосът притисна краищата на раната с пръсти, натопени в оцет, почисти кръвта около нея и много стегнато я забинтова с ивици от разкъсана ленена стола, като върза ръката към тялото. Тесалиецът лежеше тихо и безчувствено, мърдайки сухите си почернели устни. По знак на стотника За-Ашт даде на Ликофон вода с вино, което той гълташе на едри глътки. Началникът на войниците се изправи, изтри потта от лицето си и пое чаша вино, която Таис му поднесе. Черпакът започна да обикаля.
— Кой го е наредил така? — Един от воините зададе въпроса, който вълнуваше всички.
Таис се помъчи да обясни обичаите на храма, срещата на Ликофон с черната жрица и очевидно недостатъчните сили на младежа. Възможно тесалиецът да не бе съобразил, че едва неотдавна се бе съвзел от раните си.
— Е, виновни са двете страни и никой. Условието си е условие! — каза лохагосът. — Захванеш ли се — изпълнявай, не можеш ли — не се залавяй! А пък той остана жив, магаренцето му недно. Това е радост за мене. Ликофон е добър воин, само че е слабоват по женската част. А пък аз мислех, че момчето обикаля около нея — посочи той За-Ашт.
— Не, не, не! — Финикийката изскочи напред със святкащи очи.
— Я стига, котенце! Щом си се влюбила, мълчи си! — скастри я началникът на войниците.
За-Ашт искаше да отговори, когато изведнъж се разнесе рязко чукане с нещо твърдо по вратата откъм храма.
— Идва потеря! — Кой знае защо, весело се усмихна лохагосът. — Отвори вратата, Пилемен!
Войникът, който бе най-близо до вратата, се подчини. Втурна се цяла група черни жрици с факли, предвождани от една старша, увенчана със златна диадема. До нея вървеше разплакана същата жрица, която беше идвала да повика Таис и бе покорила Ликофон.
— Виждаш ли, Кера, колко кръв има? Не съм го съжалила, аз ударих точно, но не знам какво го е спасило.
— Ти си ударила точно — отвърна вместо старшата началникът на македонците, — но го е спасила златната огърлица, което туй младо магаре надянало за тебе!
— Виждам! — съгласи се старшата. — Оправдана си, Адрастея. Ние не можем да го довършим — тя кимна с диадемата си към македонците, хванали мечовете, — нека отсъди Великата жрица. Но заради второто си престъпление Ерис трябва да бъде убита. Или, ако искаш, ще я изпратим да извършва обреди в светилището на Анахит!
Едва тогава Таис си спомни за вратарката в коридора и разбра, че ако тя не бе съжалила войника, кръвта на Ликофон щеше да изтече край заключената решетка и той никога нямаше да се добере до нейната врата!
Отзад в сумрака на коридора една от жриците държеше за косите осъдената. Бяха я освободили от веригата и свързали отзад ръцете й. Старшата тръгна назад към коридора, хвърли безразличен поглед към македонците и злорадо се усмихна на ужасния вид на окървавения, пепеляво блед младеж.
— Стой, Кера! — извика Таис, запомнила страшното име на тази още съвсем млада жена. — Дай ми я! — Тя посочи свързаната вратарка.
— Не! Тя се провини на два пъти и трябва да изчезне от живота!
— Ще дам откуп за нея! Определи цена!
— Не е позволено да се оценява животът и смъртта — отказа старшата жрица и изведнъж се спря замислена. — Можеш да дадеш живот за живот — продължи тя.
— Не те разбирам!
— Жалко. Много просто. Аз ще ти дам Ерис, а ти твоята финикийка.
— Невъзможно! Ти ще я убиеш!
— Защо! Тя за нищо не е виновна. Аз мисля така — щом ние губим жрица, паднала недопустимо низко, то ще придобием друга, годна да почне отначало.
— Но убиете ли я, вие все едно ще изгубите, дори да получите замяна — възрази Таис.