Началникът на охраната на Таис излезе прав. Ликофон не загина. Кинжалът на жрицата не бе намазан с отрова, както се страхуваше лохагосът, и дълбоката рана бързо зарасна. Само че след загубата на кръв воинът бе по-слаб и от коте. Върховната жрица не повика Таис и не изиска недоубития воин. Целият град и храмът на Великата богиня бяха сякаш настръхнали в очакване на вести за Александър. Таис заповяда на своя конвой да се готви за път.
— Къде? — запита изненадано лохагосът.
— При Александър!
Но не бяха минали и три дни и всичко се промени. Късно вечерта, когато Таис се готвеше вече да спи и Ерис разчесваше гъстите й къдрави коси, от града се чуха гласове, замяркаха се факли. Таис изтича на верандата по късичък хитониск, без да обръща внимание на северния вятър, който духаше от няколко дни. Бесен тропот от копита се понесе из боровата горичка. Лавина от конници върху тежки партянски коне, вдигнали високо над главите си факли, стигна до дома на Таис. Сред тях бяха и македонците от нейния отряд, които се отличаваха от прашните, обгорени от слънцето пристигнали войници с чистотата си и по това, че бяха възседнали конете още сънени, необлечени. Искрящ от злато конник на белоснежен кон приближи до самите стъпала на верандата.
— Леонтиск, о, Леонтиск! — Таис се хвърли към него. Началникът на тесалийската конница умело я подхвана и я вдигна при себе си на коня, хвърляйки задимилия факел.
— Аз идвам за теб, атинянке! Да живее Александър!
— Победа, нали победа, Леонтиск? Знаех си аз! — Несдържани сълзи, изведнъж се затъркаляха по страните на Таис. Тя прегърна за врата тесалиеца и го обсипа с целувки. Леонтиск я целуна и като я вдигна със силните си ръце, я сложи на рамото. Издигнатата над всички Таис се смееше, а войниците възторжено завикаха, удряйки щитовете си и размахвайки факли.
Грамаден воин с грива червеникави, разпилени от вятъра коси, върху висок сив жребец, видя на верандата недоумяващата Ерис, дойде до оградата и със звънък глас я покани при себе си. Ерис погледна към господарката си, тя кимна с глава и девойката със смел скок се намери в прегръдките на конника. Подражавайки на Леонтиск, великанът постави Ерис на рамото си. Бившата жрица се издигна по-високо от Таис сред наново избухнал възторг.
Тесалийците препуснаха около светилището, крещяха с цяло гърло и размахваха факли под звъна на оръжието, грохота на копитата и щитовете. На покрива на светилището бяха изтичали всички служителки на храма, начело с върховната жрица. Радостна, тържествуваща, Таис успя да долови вълнението, което бе предизвикала сред жриците появата на Ерис върху рамото на воин. Владетелката на храма направи някакви резки движения с ръце и изведнъж верандата опустя. Таис само се усмихна, разбрала разочарованието на господарката, пред чиито очи нейната жертва, осъдена на унижение и робство, носеха като богиня пред храма! Шествието се върна при дома на Таис и двете жени, без да стъпят на земята, внимателно бяха пренесени на ръце у дома им. Тук влезе и Леонтиск, конниците бяха освободени. Само двама приближени останаха навън да чакат.
— И така, победа, мили?
— Пълна и окончателна! Дарий е разбит на пух и прах, огромната му войска е разпиляна. Ние избихме десетки хиляди, докато капнахме от умора и падахме върху труповете, без да изпуснем мечовете и копията от ръцете си. Цяла Персия лежи открита пред нас. Сега Цар на царете е Александър, син на безсмъртните богове!
— Аз едва наскоро разбрах, че само избраник на съдбата, подобен на титаните герой като Ахилес, е в състояние да завоюва Азия.
— Аз пък това го видях! — тихо каза тесалиецът и тежко се отпусна в креслото.
— Ти си много уморен. Можеш да си отпочинеш тук. Ерис ще поднесе вино и орехи в мед с каймак — това е много подкрепителна храна!
— Ще хапна и ще си ида. Опънаха ми палатка в края на горичката, там, където са всичките ми хора.
— Колко са?
— Шестдесет конника, сто и петдесет коня.
— Нима дойде само заради мене?
— Да. След голямото сражение, в което отново се отличиха моите конници, аз лежах два дни като в сън. Александър реши, че имам нужда от почивка и ме изпрати да те взема.
— А той?
— Той пък отива с цялата войска направо към Вавилон.
— И ние ли ще идем там?
— Разбира се. Само ще почакаме да се отморят конете, че аз през целия път препусках, толкова ми се искаше да те видя.