— Отдалече ли?
— Сто парасанга!
Таис без думи благодари на войника с дълга целувка и го запита:
— Далече ли е Александър от Вавилон?
— Малко повече…
— Ето я Ерис! Яж и пий. Ще пия с теб за победата!
— Подземното царство ли е захванало да ти служи? — запита Леонтиск, като отпи от виното и разглеждаше новата робиня.
— Тази история е интересна, но дълга. Надявам се, из пътя ще има време да ти я разкажа, а пък аз да чуя за голямото сражение.
— Достатъчно! — увери я тесалиецът, набързо изгълта шепа варени с мед орехи и стана. Таис го изпрати до стъпалата на верандата.
Леонтиск дойде отново след почивката в такова разкошно въоръжение, каквото не е описал и сам Омир. Блестящ от злато, загорелият конник в бяла коприна на чудесен бял кон изглеждаше като полубог. И макар дълбока бръчка да пресичаше челото между веждите му, а ъглите на устата да бяха заобиколени от две бразди, присвитите му очи, светли и безстрашни, се смееха.
— Какъв хубав кон имаш! Като титанида — въплъщение на Левкипа! И как се казва? — възклицаваше възхитената хетера.
— Мелодия.
— Песен! Кой й даде такова красиво име?
— Аз. Помниш ли, има река Мелос, която пее, протичайки по звънтящите камъни. Моята мелодия бяга, като че ли се лее и шурти река.
— Ти си поет, Леонтиск!
— Просто обичам конете! А това е за теб. — Тесалиецът разгъна и подаде на Таис премяна на персийска принцеса. Хетерата не я прие, като каза, че не иска да се облича в чуждоземно облекло и сложи само диадемата от редки камъни, искрящи на слънцето с хиляди светлини. На врата си бе запазила синята огърлица от храма на Рея, а глезените си като за танц украси със звънтящи перисцелиди от електрон с тюркоази.
Тя помоли да й дадат Салмаах вместо Боанергос и ахна, когато видя кобилата си със златна сбруя, с форбея, украсена с едри турмалини, със същия чуден розов оттенък като подарените й флакони на Кибела. Върху потника имаше кожа от рядък звяр с червеникав косъм и черни ивици — тигър.
Кинеподите — краката над копитата на кобилата, бяха украсени с блестящи на слънцето сребърни гривни със звънчета. Салмаах като че ли усещаше красотата на своята премяна и пристъпваше горда, подрънквайки с копитата така, както и приближаващата към нея Таис, чиито гривни на краката звънтяха при всяка стъпка.
Шествие от тридесет войника придружаваше Леонтиск и Таис, които яздеха един до друг по широкия път към главния вход на светилището на Кибела. Тесалийците пееха и Таис ги помоли да удрят щитовете си в такта на бойната песен. Стражите отвориха широко вратите на двете стени като при голям празник. Войнствената кавалкада влезе в първия двор. Тук Таис и Леонтиск слязоха от конете и посрещнати от жреците-копиеносци, се упътиха към вратичка в ниска ограда, която отделяше павирания двор от кипарисовата алея, в чийто край се намираше извит мост и стълба, прехвърлена над градинския басейн направо върху долната тераса. От другата страна на вратичката към тях се приближи гола вратарка. Тя събра в шепа гъстите си коси, потопи ги в сребърна чаша с ароматна вода и поръси посетителите. Внезапно тя извика и закри лице с ръцете си. Таис позна своята финикийка.
— О, Леонтиск! Задръж ги за минутка! — кимна тя към суровите жреци, приближи до За-Ашт и с мъка откъсна дланите от зачервеното и като пурпур лице.
— Вече са те наказали? За какво? Зле ли ти е? Говори бързо!
От несвързано бързите думи Таис разбра, че са накарали финикийката да върши нещо непоносимо, тя отказала, изпратили я в храма на Анаитис и след втория отказ я поставили тук — вратарка и първа утеха на уморените поклонници.
— Какво е станало в храма на Анаитис? Първата степен на тайнствата ли?
— Да. Те искаха да ме накарат да участвува във втората. — За-Ашт отново закри лице, трепнала от припряното тропане на копията, с които жреците тежко удряха земята.
— Горката! Не ще излезе жрица от тебе! Трябва да те спасявам!
— О, господарке! — В гласа на финикийката сега имаше много повече молба, отколкото в настояванията й да я остави в храма.
Таис не искаше да рискува да задържа повече жреците и тръгна по-нататък. Върховната жрица заедно с жреца ги посрещна не в храма, а на долната веранда — нов знак на почит. Леонтиск й се поклони и подражавайки на Таис, прие да го миросат по челото. След това развърза голяма кожена торбичка, която внимателно носеше лично през целия път, и извика копиеносеца, мъкнещ втора. Върху широко издадения цокъл на храма се изсипа купчина златни и сребърни верижки, гривни, едри скъпоценни камъни, изкусно изковани скъпоценни диадеми. От втората торба с глух тежък звън се изсипаха кюлчета злато.