— Това е само една част. Сега ще донесат още четири таланта — жреците не са свикнали да носят такива тежести.
Върховната жрица въздъхна дълбоко, очите й заблестяха от алчност — наистина дарът на Александър бе царски.
— Ние се грижехме тук за нашата прекрасна гостенка — ласкаво каза тя, надявам се, че е доволна?
— Доволна съм и благодарна, слава на Великата майка — отвърна хетерата.
— Мога ли да направя още нещо за теб?
— Можеш, владетелко на храма! Върни ми моята робиня, финикийката За-Ашт.
— Но ти я замени…
— Да, така е. Но сега я видях на верига при вратата. Тя не се е приспособила към храма.
— И затова изтърпява наказанието.
Таис погледна Леонтиск и той разбра без думи.
— Май че ще върна тези, които носят златото — сякаш разколебан каза той.
— Не ги връщай! — вдигна ръка върховната жрица. — Негодната финикийка не струва и една стотна част. Можеш да получиш обратно опърничавата си робиня.
— Благодаря ти! — поклони се пак Таис и прикрила усмивката си, се сбогува с владетелката на знаменития храм.
За-Ашт, забравила всичко, с вик: „Ти си тук, моя красавице!“, се хвърли към Салмаах, оросявайки шията й със сълзи. Един от воините й даде гиздава хламида и я сложи да седне зад себе си. В същия ред тесалийците излязоха от двора и Таис завинаги напусна обителта на Кибела, Великата майка и Повелителката на зверовете.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ВОДИТЕ НА ЕФРАТ
Прашното небе като нажежен бакър бе надвиснало над изгарящата степ. Конният отряд на Леонтиск мина на левия бряг на Ефрат и пое на юг пряко през големия речен завой, успоредно на древния „царски път“ от Ефес към Суза. До устието на реката, която се вливаше на изток в Ефрат, имаше осемстотин стадия. Там ги очакваха големи лодки. По Ефрат можеха да плуват цели кораби, но единствената пречка за плаването бе лъкатушенето на реката. Разстоянието до Вавилон се удължаваше повече от два пъти, но затова пък можеше да се плава непрекъснато по цели денонощия, запазвайки силите на конете, които бяха натоварени също на кораби. Дори и такива запалени конници като, тесалийците се съгласиха с плана на своя началник.
Ликофон още не можеше да участвува в конен поход. Другарите решиха да го закарат до Вавилон и намериха кола. Таис заповяда на За-Ашт да придружава тесалиеца. Финикийката стрелна с очи Ерис, изтласкала я от сърцето на господарката. Но Таис прегърна обидената финикийка и й прошепна нещо. Тя пламна, наведе очи и послушно започна да подрежда удобно легло за превозването на младежа.
Таис най-много се безпокоеше за Ерис, жрицата на Кибела яздеше лошо. Смръщила вежди, Ерис се кълнеше, че няма да изложи господарката си. Като размисли, Таис реши да отстъпи Боанергос на робинята, а тя да пътува със Салмаах. Посъветва Ерис да държи свити краката си посредством ремъците, прехвърлени през плещите й и закрепени на глезените от двете страни. Персийският потник беше покрит с тънка рехава тъкан, която предпазваше разгорещената кожа на ездачката. Островърхите атински шапки срещу слънцето тук не бяха удобни поради вятъра. Жените решиха да вържат на главите си тюрбани от черен плат. Този съвет бяха дали на Таис воините на Леонтиск, приспособили се към зноя на месопотамските равнини. Жегата потискаше дори свикналите със слънцето елини и закалените в походите македонци. Както винаги приготовленията и неуредиците забавиха тръгването. Отредът потегли, когато слънцето се бе издигнало високо и като разгневен господар се мъчеше да превие в робска покорност неукротимите хора.
Таис на Салмаах и Леонтиск върху своята белоснежна Песен яздеха един до друг. Ноздрите на хетерата се издуваха, вдишвайки горещия и горчив въздух.
Като пуснат на свобода затворник, у Таис напираше дръзка радост. Победа! При Гавгамела Александър бе разбил новите пълчища на Дарий! Идеше и да пее, да се кипри на коня, като го изправи на задните крака, да направи някаква лудория. Сдържайки смеха си, тя слушаше Леонтиск. Началникът на конницата отначало разказваше различни смешни приключения, станали по време на похода към Гавгамела, а после се увлече да описва голямото сражение.
Македонската армия отначало вървяла по мъртва страна. На север равнините на Междуречието били почти безлюдни. Малцината скотовъдци, чергаруващи по този път, или се бяха разбягали, или по-вероятно бяха отишли в планината, преди да настъпи лятната горещина. Разузнавачите донасяли, че врагът натрупва войска отвъд Тигър. Верен на своята стратегия, Александър побързал да прекоси реката. Минали край полуразрушената Ниневия, един от най-старите градове в цялата Ойкумене. От високите стени шепа хора наблюдавали армията. Сред тях се откроявали с пъстрите си одежди жреците на древните богове. Александър заповядал да не се пипа града. Нищожното му население не представлявало опасност. Страшният враг бил напред. От Ниневия македонците се отклонили още по на север — там имало ридове с добра паша и непресъхнали още ручеи чиста вода. Александър се стремял да стигне до течащата от север рекичка, където ще има достатъчно вода да напои цялата си армия. Рекичката се вливала в приток на Тигър, течащ от север на изток. Край този приток Дарий бил събрал своята грамадна армия. Когато македонската войска, движеща се без да бърза (великият пълководец не искал да изморява войниците), приближила рекичката край малкото селище Гавгамела, Птолемей обърнал внимание, че извивката на ниските хълмове на север прилича на предницата на колесница — арбила. Записано в летописите на похода, означението хилядолетия след това ще обърква историците: по южния път на двеста стадии от Гавгамела, между пустинната равнина и скалите, се намирало укреплението Арбила.