— А какво друго да правя? Аз искам те да не ми са чужди. Нима може да ме докосват злобни пръсти и да ме гледат очи с ненавист?
Това ще ме поболее и направи нещастна. Та хората живеят в моя дом, знаят всеки час от моя живот!
— Ти казваш — хора! А много други елинки биха казали: варвари, и биха предпочели да общуват с тях чрез остен, пръчка, та дори и камшик.
— Ти лично би ли опитал камшик върху Хезиона?
— Разбира се, не! Хезиона е знатна елинка и много красива. Дотолкова, че не би принудила дори и не така добра господарка като тебе да я изтезава.
— Че ти какво знаеш за достойнствата на другите, да речем, например на тази Ерис?
— Ще съсипе гърба на Боанергос, тогава…
— Няма! Ерис се закле да седи както трябва.
— Ще се измори, пътят е дълъг!
— Аз я наглеждам. Но разкажи ми още за сражението! Ако добре съм разбрала, грешката на Дарий е, че той ви е нападнал едновременно с всичките си сили. Персийската армия толкова много се е скупчила, че не е могла да се сражава както трябва. Ами ако не бе постъпил така? Как щеше да се развие сражението?
— Сигурно зле за нас. Но аз не съм Александър, той би намерил изход от всяко положение. Макар… — Леонтиск се замисли.
— Какво искаш да кажеш?
— Спомних си един случай. При Александър винаги довеждаха пленените вождове и началници. Той разговаряше с тях чрез преводач, разпитваше ги предимно как преценяват поражението си. Млад масагет, предводител на скитската конница, вързан и въпреки раната си отговори кратко на Александровия въпрос: персите си платиха за неумението да воюват!
„А ти би ли съумял?“ — с любопитство запитал победителят.
„С моите сили от петстотин конника е смешно и да се помисли такова нещо! Но ако имах половината от царската войска, аз щях да свърша с тебе за два-три месеца.“
„По какъв начин?“
„Бих въоръжил конницата си с тежки лъкове. Бих засипал твоята пехота със стрели, без да се доближавам на разстояние до удар с копие. Отряди за прикритие щяха да отблъскват конницата ти, която е седем пъти по-малка, аз пресметнах.“
„А какво би могъл да направиш с щитоносната пехота?“ — строго и сурово запитал Александър.
„Когато тя е в строй — почти нищо! Малко мога да й навредя и така малко по малко, ден след ден, месец след месец. Но тя не може вечно да бъде в строй. Не знам, едва ли твоята пехота би могла да се спаси отвъд Ефрат, без да е завързала голям решителен бой.“
Александър помълчал и запитал с нарастващ гняв:
„Така ли воювахте вие с персите преди двеста години, когато убихте техния цар Кир?“
„Аз не знам. Ако ти лично мислиш така, толкова по-добре“ — гордо отвърнал масагетът.
Александър много внимателно разглеждал скита и най-после казал, обръщайки се към обкръжилите го началници:
„Той е умен и смел и затова е много опасен! Но той е същинско дете! Кой разкрива опасна тайна, изправен вързан пред победителя! Убийте го незабавно!“
— И убиха ли го? — тихо запита Таис.
— В същия миг! — отговори Леонтиск.
Дълго време яздиха мълчаливо. От време на време Таис се обръщаше да види Ерис, ритмично полюляваща се на раванлията встрани от войниците, които тя отбягваше. Природата покровителствуваше любимката на Афродита. Към пладне небето се покри с мъглива пелена, която не обещаваше дъжд и не позволяваше на слънцето да свирепствува и да накаже пътниците заради късното им тръгване.
В зелената тревиста долинка, на тринадесет парасанга след преминаването на реката, разпънаха за Таис лека шатра. Войниците, разседлали и спънали конете, се разположиха както им падне, постлаха хламидите си направена земята, без да се плашат от скорпиони и големите подскачащи паяци-фаланги, от които Таис се отвращаваше и в Елада, където те са много по-дребни.
В шатрата хетерата започна да се съвзема от дългото пътуване. От друсащия тръст на Салмаах бяха я заболели краката, отвикнали от напрежение. Влезе Ерис, носеше вода за измиване. Тя се държеше така изправена, че напомни на Таис девойките от Празника на Делвите, чествуван в Атина на втория ден от Антестерион — Празника на цветята. Досетливата атинянка, доловила нещо нередно, заповяда на Ерис да се съблече и ахна. Нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й беше отекла и протрита, глезените и коленете й бяха подути, а палците на краката кървяха от търкането в потника на коня. Девойката едва стоеше на крака. Тя отстъпи само пред категоричната заповед на господарката си, подаде й съда с вода и се отпусна на постлания за нея килим.
— Не се страхувай, господарке, гърбът на коня е невредим!
— Затова пък ти си се осакатила — сърдито каза Таис и излезе, за да намери из нещата си лекарства и нещо за превръзка. Целебният египетски мехлем премахна болките. Ерис заспа веднага. Таис се изми и освежена, тръгна към малкия огън, където вече се бяха разположили Леонтиск заедно с лохагоса и старшите десетници в очакване на цвъртящото върху жаравата печено. По нейна молба доведоха Боанергос. Тесалийците внимателно огледаха гърба на коня. Ерис бе удържала на думата си, но за Таис бе очевидно, че втората половина от пътя девойката не ще понесе или ако издържи, като има пред вид огромната й физическа и душевна сила, ще повреди хубавия кон. Хетерата реши да настани Ерис в една от колите, които трябваше да догонят отряда през нощта. Когато атинянката влезе в палатката, Ерис се събуди. Таис й каза, че оттук ще я извозят заедно с За-Ашт. Черната жрица не каза нищо, но отказа да яде. Хетерата заспа здраво и безгрижно, както отдавна не бе спала. Разбуди я Леонтиск, който я викаше на закуска — къс солено сирийско сирене и шепа много вкусни, почти черни фурми. Конете бяха малко по-надалеч, вече заюздени и покрити с потници. Край колите хората още спяха и Таис не събуди финикийката. Потърси с очи Ерис и като не я видя нито при конете, нито при колите, учудено запита Леонтиск не е ли виждал робинята й. Вместо началникът на конниците, отговори лохагосът с усмивка: