— Онази черната каза да не те безпокоя без време. Тя моли да й простиш, но не можела да понесе позора: да пътува в кола заедно с финикийката!
— И какво е направила? — разтревожи се Таис.
— Не се страхувай за нея, господарке. На такава фармакис (вещица) нищо няма да и се случи. Тя просто побягна нататък и сега е вече далече.
— Кога ти каза?
— Към средата на първата нощна стража. Приблизително преди шест часа.
— Артемида агротера! Сама през нощта по безлюдната пътека сред чакали и хиени! И то съвсем съсипана от язденето през деня?!
— Нищо няма да се случи на твоята негърка! Как само побягна! Гледах подире й — тича не по-зле от кон!
Леонтиск се разсмя. Таис замислено хапеше устни, овладяваше се и изведнъж облекчено избухна в смях, кой знае защо, уверена, че приключенията на Ерис ще свършат добре.
И наистина те настигнаха бегълката само на два парасанга от крайната цел на пътуването. От ниския стръмен склон, откъдето започваше слизането в широката долина на Ефрат, Таис видя в далечината бягащата Ерис. Белият хитониск над коленете — нейната единствена дреха — се развяваше от вятъра, увитата й в черна тъкан глава бе гордо вдигната. Черната жрица плавно се поклащаше и много добре личеше, че знае правилата на равномерното продължително бягане. Таис съжали, че не е видяла как бяга през нощта при късната луна, приличащи на безстрашна богиня, на самата Артемида. Леко суеверно отношение към нейната нова прислужница обхвана хетерата.
Таис и Леонтиск бързо настигнаха Ерис и й заповядаха да възседне Боанергос. За една нощ и половин ден Ерис бе пробягала към четиринадесет парасанга и странно, вчерашните й рани бяха зараснали и едвам се забелязваха. Тя бе успяла да си отпочине към четири часа под храст ракитовици, преди да я достигнат конниците и само протритите сандали показваха какъв път бе изминала.
Таис толкова се зарадва, че прегърна черната жрица, която не отвърна на ласката й, само странен трепет премина през цялото й здраво, разгорещено тяло.
На определеното място лодките чакаха конниците. „Какви лодки са това — цели кораби! — помисли Таис. — Неугледни плоскодънни съоръжения.“ В най-голямата свободно се поместваха дванадесет коня. Леонтиск реши да вземе със себе си своите коне и конвоя с конете. Лохагосът с останалите конници потегли без багаж по брега, за голяма радост на суровия стотник, комуто бе омръзнало да надзирава ранените. На носовата палуба в челната лодка поставиха един до друг леки навеси за Леонтиск и Таис.
— Не може ли да настаниш твоята богиня на раздора по-далече? — насмешливо запита Леонтиск, прихващайки през кръста атинянката, която следеше натоварването на своите коне.
— Не може! Тя няма да отиде на кърмата, където са конярите и лодкарите.
— Ами ако поискам да те целуна? Ще ме убие ли?
— Можеш скришом — посъветва го Таис.
Три дни лодките плаваха покрай непрекъснати градини, обгърнали с широка ивица бреговете на реката. Но градините на Вавилон смаяха дори и изпитаните ветерани. По покривите на цели квартали се извисяваха дървета, а високо над реката се издигаха улици и площади. Знаменитите висящи градини на Семирамида!
Леонтиск заповяда да се разтоварят на търговското пристанище извън петте редици на градските стени. Застоялите се в лодките коне нетърпеливо удряха копита, искаха да се раздвижат, а атинянката и тесалиецът препускаха около една парасанга, докато конете им се успокоят и можеха вече да вървят ходом из препълнените с народ улици.