— Казват, че единствената жена, която си избрал тук, била атинска блудница. Нима за теб нищо не значат знатността, целомъдрието, осветено от божеството?
— Тази, за която говориш ти, не е блудница, както разбирате вие, тоест, не е жена, достъпна за всеки, който би заплатил определена цена. В Елада всички свободни жени се делят на жени, господарки в дома и майки, а, от друга страна — хетери, приятелки. Хетерите знаят много и различни изкуства: танци, умение да се обличат, да забавляват с разговорите си, със стихове, могат да ръководят малък пир симпозиум. Хетерите са заобиколени от художници и поети, които черпят вдъхновение от тяхната красота. С други думи, хетерите дават на мъжа възможност да се приобщи към красивото в живота, да отхвърли от себе си еднообразието на всекидневното.
— Но нали вземат пари и се отдават!
— И то не малко пари! Изкуството и дългото обучение струват много, вроденият талант още повече и ние разбираме добре това. А при избора на мъжа хетерата е свободна. Може да се отдаде за много висока цена, може да откаже, може да не вземе нищо. Във всеки случай Таис не можеш да получиш в леглото си така, както ти предлагаш своята „целомъдрена“ Шаран.
Жрецът бързо наведе очи, за да не издаде пламналия си гняв.
Разговорът се прекъсна и Александър до края на церемонията остана все така мрачен и безразличен, както от началото.
Цяла неделя Таис убеждаваше Птолемей да я вземе в похода. Птолемей плашеше хетерата с невероятните опасности из пътя през непознати планини, населени с диви племена, с трудностите на непрекъснатия поход с обичайната за Александър бързина. Всички тези трудности не пречат: нали тя може да пътува удобно в обоза на Парменион. Таис смяташе, че една жена-атинянка трябва да присъствува при завоеванието на свещената и недостъпна досега столица на персите, тия същите, които безнаказано разориха Елада и продадоха в робство десетки хиляди нейни дъщери. Мъжете отговарят за себе си според силите си, а от жените само тя е единствена способна да извърши този поход, след като се е закалила по пътя и притежава великолепен кон.
— За какво тогава ми подари такъв прекрасен раванлия? — лукаво и закачливо питаше тя Птолемей.
— Не ми е минавало и през ум това! — сърдеше се Птолемей. Всичко излезе съвсем другояче, не му се вижда краят на похода!
— Нима Александър няма да зимува в топлата Парса?
— Та нали „зима“ тук има само два месеца! — мърмореше Птолемей.
— Ти стана съвсем несговорчив! Кажи по-добре, че се страхуваш от гнева на Александър!
— Не е много приятно, когато се разгневи…
Таис се замисли и изведнъж се оживи.
— Аз ще тръгна с тесалийската конница. Там имам другари и те ще ме скрият от очите на Александър. А Леонтиск, началникът им, е войник, не е пълководец и не се бои от нищо и от никого! Решено: ти нищо не знаеш, а срещата с Александър в Персеполис поемам аз…
Птолемей в края на краищата се съгласи. Много по-трудно бе да склони Ерис да остане без нея във Вавилон. На помощ дойде Хезиона. Двете бивши жрици като че ли намериха нещо общо помежду си. С помощта на тиванката мрачното упорство на Ерис бе надвито. Хезиона обеща да дойде при приятелката си, ако тя остане в Персеполис, и да доведе двете робини и Салмаах. Оставаха броени дни, трябваше много неща да се предвидят. Тя нищо не би могла да направи, ако не бе Леонтиск и нейният стар приятел лохагосът, вече влязъл в строя начело на своята стотня, същата онази, с която Таис трябваше да върви.
По-рано такъв ускорен и толкова далечен поход навярно би я изплашил. Но сега, преминала на своя раванлия още по-голямо разстояние, Таис нито за миг не се подвоуми, нищо не я тревожеше. И така, в едно късно есенно утро тя се разцелува с Хезиона, прегърна безмълвната Ерис и Боанергос, високо размахал по вятъра черна опашка, се понесе из пустите улици на Вавилон — отвъд портата Ураш, по пътя за Нипур, Таис трябваше да настигне отряда на тесалийците.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЗЛОКОБНИЯТ ДЕН НА ПЕРСЕПОЛИС
Суза, построена на хълмове, висока в централната част, наподобяваща атинския Акропол, напомни на Таис за родината. Поне един ден да можеше да подиша благословения въздух на Елада, да се изкачи по мраморните стълби на храмовете, да се подслони от слънцето в атинските галерии-стои, проветрявани от чистия полъх на морето! Още повече й спомни миналото празникът и надбягването с факли, разрешен от Александър, въпреки нетърпението му да продължи по-нататък на юг, към Персеполис, където се намираше главната хазна на персийската държава. Александър трябваше да стигне в Персеполис по-рано, преди Дарий да е успял да събере войска и да я доведе там. И пълководецът даваше пример на неуморност, и на седлото, и в пешия ход, като понякога слизаше от коня, за да извърви един-два парасанга с пехотинците.