— Кой си ти?
Конникът отметна плаща и откри завитите около главата си черни коси — това бе жена. Александър с почуда започна да се взира в нейното неразличимо в тъмнината лице, мъчейки се да разбере що за жена е тази, която е могла да се озове тук на пет хиляди стадия от Вавилон и на три хиляди от Суза!
— Не ме ли позна, царю?
— Таис! — изумен възкликна Александър. — Как! Че аз заповядах на всички жени да останат във Вавилон!
— На всички жени, но не и на мен, аз съм твоя гостенка, царю! Забрави ли, че три пъти ме кани: в Атина, в Египет и Тир?
Александър мълчеше. Атинянката го разбра и добави:
— Недей мисли лошо за мен. Аз не желая да се възползувам от срещата ни в Ефрат и не тичам по теб, за да измоля някаква милост.
— Тогава защо си се впуснала в толкова труден и опасен път?
— Прости, царю! Искаше ми се поне една елинска жена да влезе в сърцето на Персия наравно с победоносните войници, а не да се влача в обоза сред плячката, припасите и робите. Имам великолепен кон, ти знаеш, яздя добре. Разбери ме: аз съм тук само с такава цел!
Без да вижда лицето на Александър, Таис усети промяна в неговото настроение. Стори й се, че царят се усмихва.
— Добре, гостенке — със съвсем друг тон каза той, — да вървим, време е!
Буцефал и Боанергос се спуснаха по наклона. До разсъмване Таис яздеше край Александър, препуснал Буцефал в широк тръс, без да обръща внимание на умората на своите войници, които смятаха, че божественият пълководец не се поддава на човешки слабости.
Планините започваха да се снишават от реката и на югоизток преминаваха в широка равнина. Легендарната Парса се разстилаше под копитата на македонските конници. Леофорос — така наричаха елините удобния път, пригоден за тежки коли, — водеше към мечтания Персеполис, най-голямата газафилакия, съкровищница на Персия, свещено място за коронации и царствени приеми на Ахеменидската династия.
На развиделяване на няколко часа път от Персеполис македонците видяха огромна тълпа. Възрастни хора със зелени клонки — в знак на мир и преклонение — вървяха насреща им. Това бяха елини, заловени в плен или отвлечени с измама на работа в столицата на Персия. Изкусни занаятчии и художници, те всички без изключение бяха жестоко и нарочно осакатени: на някои бяха отрязани ходилата, на други китката на лявата ръка, на трети бяха отрязани носовете или ушите. Бяха осакатявали хората пресметливо, за да могат да вършат работа според своето дарование, но да не могат да избягат в родината си в толкова жалък или всяващ страх вид.
Очите на Александър се изпълниха със сълзи на негодувание. А когато инвалидите паднаха пред него и започнаха да искат помощ, Александър слезе от коня. Извика при себе си няколко безноси предводители на тълпата и каза, че ще им помогне да се върнат по домовете си. Водачите се посъветваха и когато отново дойдоха при търпеливо очакващия ги Александър, започнаха да молят за разрешение да не се връщат в родината, където ще им се присмиват и ще ги съжаляват, а да се заселят всички заедно на едно място по техен избор. Александър одобри решението им и им заповяда да вървят да срещнат главния обоз на Парменион и после в Суза, където на всекиго ще дадат по три хиляди драхми, по пет облекла, по два впряга волове, по петдесет овце и петдесет мери пшеница. С щастливи викове, славейки царя, сакатите продължиха по-нататък. Александър препусна към най-ненавистния град на Азия, както той наричаше Персеполис.
При Александър и Таис, която яздеше малко по-назад, потресена от видяното, дойде развълнуван Птолемей.
— Преброих ги — каза той — към хиляда човека! Защо да се обезобразяват толкова много хора, изкусни майстори? Как са могли да го направят?
— А как персите можаха да разрушат прекрасната Атина — храмовете, стоите, фонтаните? Защо? — запита на свой ред Таис.
Александър изкосо погледна Птолемей.
— Какво ще отговори на това моят най-добър наблюдател на страни и държави?
— Много просто, велики царю!
Необичайното титулуване не убягна на хетерата.
— Много просто — повтори Птолемей, — прекрасното е опора на народната душа. Като го изпотрошим, разбием, разпилеем, ние рушим опорите, които заставят хората да се бият и да дават живота си за родината. Върху разрушено, изтъпкано място, не ще поникне любов към своя народ, към своето минало, военна храброст и гражданска доблест. Забравил своето славно минало, народът се превръща в тълпа от дрипльовци, които жадуват само да напълнят търбуха си!
— Отлично, приятелю! — възкликна Александър. — Ти нима не си съгласна? — обърна се той към хетерата.