Крайно изтощените македонски войници се настаняваха на почивка още тук из залите на дворците, като поверяваха конете на дворцовата прислуга. Умората бе толкова голяма, че нямаха сили дори за грабеж. Александър не искаше да закача местните жители, както и в Суза, макар че Персеполис не се предаде и не изпрати своевременно парламентьори. За оправдание служеше внезапната поява на македонците — беше вече късно да се предприеме нещо подобно.
Леонтиск и Кратер обходиха площадите, главните улици и поставиха стражи — предпазливост, която не бе излишна, тъй като в града беше възможно да са се спотаили значителни отряди неприятелски войници. Навсякъде по улиците и по градините, в сенките на дърветата и край стените лежаха спящи македонци, кой както бе сварил — върху килими, одеяла и рогозки, задигнати от жителите.
В това сънно царство Таис, която бе изчаквала в една градина извън града с малка охрана, дойде чак надвечер. Според уговорката тя дойде при западната стълба, където дворцовата прислуга усърдно измиваше обилно разляната по белите стъпала кръв. Труповете на загиналите защитници на двореца бяха вече прибрани, но острият дъх на кръв още се чувствуваше в привечерното безветрие. Своята първа нощ в Персеполис Таис прекара в богата къща на избягал царедворец, заобиколена от и без това изплашените роби и робини, които, разтреперани, се стараеха да изпълняват всяко желание на чужденката, уморена, почерняла от слънцето и праха, която им се струваше грозна въпреки красотата и малкия и ръст. Очевидно страха им подсилиха изразителните жестове на Леонтиск и Птолемей, които настаниха Таис тук и веднага, изчезнаха. А може би още повече се страхуваха от отряда конници, който се бе разположил на почивка в градината, а конете си бяха настанили не само в опустелите конюшни, но и в къщата. След като се сбогува с македонските военачалници, Таис се почувствува самотна пред цялата тази тълпа слуги, захвърлени на произвола на съдбата от господарите си, но добросъвестно пазили богатствата им. Най-напред тя поиска баня. А когато със знаци й показаха, че банята е готова и може да отиде, тя влезе в голямо кръгло помещение, затъкнала в пояса на хитониска си кинжал. Тук я посрещна стара робиня, гъркиня от Йония, която заговори на Таис на разбираем диалект. Развълнувана от срещата за първи път от дълги години със свободна елинска жена, дошла в сърцето на Персия заедно с непобедимата войска на страшните завоеватели, тя майчински взе под грижите си Таис. След банята старата гъркиня старателно разтри цялото тяло на хетерата, а загрубелите, покрити с драскотини колена намаза с някаква кафява с остър мирис смес. Тя обясни, че това рядко лекарство е по-скъпо от сребро. Събирали го в пустите планини зад Персеполис, където то избива на капки по голите скали.
Може би това е горящото зелено масло? — запита Таис.
— Не, господарке. Горящо масло има колкото щеш на изток и север по бреговете на Хирканско море. А това е рядък дар на Гея, има силата да лекува всичко, особено рани. Ще видиш, че утре всичките ти драскотини ще са излекувани.
— Благодаря ти! Приготви за утре същата смес за лекуване на раните на приятелите ми — каза Таис. В схватката при вратата Птолемей и старият лохагос бяха получили леки наранявания.
Робинята кимна в знак на съгласие, загръщайки Таис в рядка тъкан, за да не се простуди след разтривката, и извика две прислужнички, които започнаха да разчесват с гребени от слонова кост лъскавите след измиването черни коси на атинянката. А Таис вече нищо не чувствуваше. Тя спеше здравата, отметнала глава и леко отворила малката си уста с детинска горна устна.
Щом прислужничките свършиха вчесването, старата робиня зави нежно елинката като собствена дъщеря.
На следващия ден Александър, чист и свеж като млад бог на Елада, в златна броня, прие кшатъра или по гръцки сатрапа на Парс и неговите приближени велможи в Тронната зала на двореца, който съвсем доскоро бе обитаван от нещастния „Цар на царете“. Персите донесоха списъци на намиращото се в града ценно имущество и благодаряха, че великият завоевател не е позволил да се разграби Персеполис. Александър загадъчно се усмихваше, споглеждаше се със своите военачалници. Те знаеха, че само неимоверната умора попречи на войниците да разграбят легендарната столица. Лесно бе да се сложи ред сега, когато бе изстинала бойната възбуда и Александър наистина бе издал заповед на нищо в града да не се посяга.