Александър, възвеличен поради нечуваните в историята победи, божествен фараон на Египет, комуто вече се покланяха като на бог в най-древните градове на Месопотамия — Майка на народите, започна ревниво да посреща всяко противоречие. По-рано, уверен в своята мъдрост и сила, той спокойно изслушваше приятелите си, когато спореха с него. Сега това му се струва унищожаващо достойнството му на велик цар и завоевател. За нещастие азиатците излязоха опитни ласкатели, готови на всякакви унижения. Веднъж моят учител в Египет каза, че най-страшната отрова дори за много мъдър и силен човек е постоянното превъзнасяне и възхвалата на делата му. Александър изпи пълна чаша от тази отрова и стана способен на неща, несъвместими с неговата наистина велика личност. Ти знаеш вече за убийството на доблестния, макар и глупаво пустославен Филотас, началника на хетайрите и личната охрана на Александър. Свършил с Филотас, Александър незабавно изпрати убийци тук в Екбатана, където беше началник старият изпитан негов воин Пармецион, убиха и него, преди да бе чул за наказанието на сина си. Обвиненията в заговор срещу Александър, струва ми се, са измислени от услужливи съветници, за да оправдаят убийствата. След тези прояви на несправедливост последваха други. Едва ли си чула за избитите бранхиди? Когато нашата войска с голям труд и опасности преминала през пълноводната и бърза Оксос, наричана още Река на морето, насреща й излязла огромна тълпа дрипави, диви и мръсни хора. Те развявали зелени клони — бранхи (оттук идва прякорът им), танцували и викали от радост на обезобразен до неузнаваемост койне. Така изглеждали потомците, внуците и правнуците на елинските пленници, откарани от Ксеркс в най-далечните краища на Персия да работят по източните й граници. Александър се отдръпнал встрани, намръщен разглеждал подивелите дрипльовци и внезапно разярен, заповядал да избият всички до един. Жалката тълпа не успяла да се разбяга.
В началото на похода през богатите със зверове гори и степи в покрайнините на Морето на птиците Александър ходел на лов за лъвове, тигри и мечки, поощрявайки другарите си да се борят с могъщите зверове с къси копия. Само Птолемей не вземал участие в дивашките забави, спокойно понасял присмеха на самия Александър. Обаче когато Кратер бил жестоко изпохапан от мечка, Александър прекратил да ходи на лов…“
Таис се умори да пише. Извика Ройкос и му заповяда да приготви конете: Боанергос за нея и Салмаах за Ерис. Черната жрица не си представяше разходките на своята господарка, без тя да я охранява.
— Все пак ще ни се наложи някога да се разделим — упрекваше я Таис, — не може да умрем заедно в един миг.
— Можем! — спокойно отговаряше Ерис. — Аз ще тръгна след теб. — Тя многозначително докосваше кока си.
— А ако ти умреш първа? — запита атинянката.
— Ще те почакам край брега на Реката на смъртта. Ръка за ръка ще тръгнем за царството на Аид. Аз вече съм молила Великата майка да ме остави да чакам из полята на асфоделите.
Таис внимателно разглеждаше тази странна робиня ли, богиня ли, слезнала при смъртните за нейна охрана. Чистото й и строго лице съвсем не изразяваше кръвожадност, смъртна заплаха за враговете, както някога се бе сторило на Таис. Вяра в нещо, което свободомислещата атинянка не познаваше, победа над страха и болката, както някога у девствените жрици на Артемида в Ефес, породили легендата за амазонките. Но те изпадаха в свещеното буйство на менадите, сражавайки се яростно като диви котки. А за Ерис беше характерно изражение, което скулпторите на Атина би трябвало да въплътят в статуята на другарката на тираноубийците, героинята Леена, вместо да я изобразяват като лъвица с отрязан език. Суровото поведение на Ерис очевидно бе само отражение на нейната съсредоточеност и сериозност в честния поглед на нейните кристално чисти сини очи, в леко сключените й вежди, в ясния леко метален звук на гласа й. И само нейната тъмна ножа, коси и устни напомняха, че е дъщеря на Нощта, владееща тъмното знание на Гея-Кибела.
Елините особено почитаха тези свои атлети победители на олимпийските игри, които надвиваха съперниците си с качество, липсващо у простите смъртни — спокойствието дар и белег на боговете.
Поетът казва, че „през всичките си години те са запазвали медено спокойствие, най-голямото от техните високи постижения. Няма нищо по-високо от това благородство, украсяващо всеки изминат ден…“
Спокойствието на олимпийски победител отличаваше и Ерис, придавайки особен оттенък на всеки неин жест и дума. И сега Таис с удоволствие гледаше изправената й стойка върху танцуващата, както винаги капризна Салмаах. Внимателно, като крехка милетска ваза предаде робинята сирийка ритащия и писукащ от възторг Леонтиск. Двете жени тръгнаха по павираните улици, избирайки кратките и стръмни надолнища без да обръщат внимание на възторжените погледи на минувачите. Таис и Ерис отдавна бяха свикнали с тях. Действително тази двойка, както на времето Таис и Егесихора, не можеше да не привлече внимание. А на младежите дъхът им секваше и те дълго изпращаха с очи прекрасните ездачки.