След буйно препускане по полето за надбягване, пусто и занемарено, след като се бяха прекратили персийските надбягвания с колесници, още невъзобновени от македонците, Таис се върна успокоена. Тя изми от праха уморения си син, сложи го да спи и отново се зае с писмото вече в друго настроение.
„Александър, писа тя, все повече се откъсва от своите войници и дори от военните си съветници, философите, географите и механиците.
Великият пълководец извърши подвиг, който превъзхожда делата на митическите герои — Херакъл, Тезей и Дионис. Елада винаги е била обърната повече на Изток, отколкото към невежия и див Запад. Тя сякаш се е стремяла чрез вкопчилата се за края на Азия Йония, чрез легендарния Крит към древните изкуства и голямото знание, натрупано в изчезнали царства. Александър широко разтвори вратите на Изтока. Цял поток предприемчиви елини — занаятчии, търговци, художници, учители — нахлу там из свободните или опустошени от войната земи. Македонците, със своите заграбени във войната пари и роби, получиха обширни имоти и се заселиха в много по-плодородни и топли места, отколкото тяхната планинска родина. Новите градове искаха храна, дървен материал и камъни за постройки. Войниците живееха в охолство и забогатяваха. Толкова големи се оказаха завоеванията на страната, че в Елада започнаха да чувствуват недостиг от хора, също както се беше случило преди това в Спарта, която бе дала своите мъже като наемници и беше напълно изтощена от последното си усилие в борбата с Александър. Постепенно цяла Елада ще запустее без хора, устремявайки се в Азия, разпръсквайки се сред голямото множество нейни жители из необятните простори на степите и планините. Ако тръгне така, то в каква Елада ще се върнем ние?…“
Таис се замисли и погъделичка брадичката си с тръстиковия калем:
„… Александър и всички македонци се ожесточиха в тежката война — пишеше по-нататък атинянката в писмото, — взаимните отношения между подчинените и владетеля се обтегнаха както никога. Унизителното покорство на новите съратници направи още по-чувствителен пълководеца. Забравена е някогашната мечта за хомонойа — равенство между хората по разум. Започнаха да доказват божествеността на великия македонец по начини, които повече подхождат за вожд на диво племе, отколкото за владетел на света. Александър, с помощта на персийски съветници, си науми да въведе обичая да лягат пред него на земята, но се натъкна на рязката съпротива на старите си другари. Когато ветераните — пълководци и воини от личната среда на Александър — хетайрите, видяха своя вожд седнал на златния трон с Дълго персийско облекло, с висока тиара на главата, отначало се разсмяха и питаха Александър какъв маскарад или игра е намислил. Калистен, атинският философ, изпратен от Аристотел, изпълнен с ентусиазъм, отначало повярва в божествеността на Александър и започна да пише «Анабазис» — история, която прославя неговите походи. Сега той пръв заяви, че обожествяването никога не е било уместно приживе на който и да било герой, дори и на божи син. Херакъл с неговите извънредно големи подвизи, Дионис, който извършил първия поход в Индия, са били въздигнати като божества едва след смъртта им. През своя земен живот Дионис е бил тиванец, а Херакъл — аргиец. Преклонението пред жив човек, пък макар и син на бога, противоречи на духа на елинизма и не е нищо друго освен варварство.
«Александър не е бог — публично бе заявил философът, — не е син на Зевса от земна жена. Той е най-храбър сред храбрите, най-умен от всички даровити пълководци. Само делата му, божествени по значение, могат да му създадат славата на герой и да го възвеличат до полубожество.»
Александър затаи злоба срещу Калистен. Македонските ветерани поддържаха философа, но той нямаше влиятелни приятели. В края на краищата той и младежите от най-близките прислужници на царя бяха осъдени заради намерението им уж да убият Александър и за още някакви си престъпления. Военачалниците на Александър собственоръчно избиха младежите с камъни, а Калистен оковаха във вериги, поставиха го в клетка и според последните слухове са го обесили в Бактриана. Все пак Александър отмени заповедта да падат пред него. Още преди това, след като отстъпи от Реката на пясъците в Мараканда, Александър много пиеше, стремейки се да облекчи страданията си — болките в главата след удара с камък. В припадък на гняв той уби Черния Клейт, верния възтъп гигант, който два пъти беше спасил живота му, брат на Ланиса, дойката на Александър в Пела. След тежки пристъпи на меланхолия и разкаяние Александър се отправи на атака срещу високата до облаците крепост на Бактриана. Там се ожени за дъщерята на бактрианския велможа Роксана, пленена като военна плячка.