— Ехефил ме запита, но аз отказах, разбирам, че служа на Великата майка, а за това, както знаеш, не бива да се вземат пари. Макар че понякога ми се иска да имам много пари!
— Защо? — учуди се Таис.
— За да ти направя подарък, скъп, много скъп, от красив по-красив!
— Ти отдавна си направила това, като ми подари себе си.
— Не е така. Ти ме купи, по-точно размени ме, когато бях осъдена.
— Не разбираш ли това ти, жрица на Всевишната богиня, на Царицата на Земята и на Плодородието? Случайност е, че съм те намерила и придобила. Така би могла да бъде получена коя да е робиня. Ноти не стана робиня, а съвсем друга, неповторима и без да приличаш на никого. И тогава повторно те придобих аз, а ти — мене.
— Щастлива съм, че разбираш това, Таис! — тя я нарече по име за първи път през годините на съвместния им живот.
Имаше моменти, когато Клеофрад беше просто човек: истински атинянин, общителен, весел, жаден за нови неща. Без съмнение такъв беше и в деня, когато приеха гостенина от Далечния Изток, жълтолик, с още по-изпънати и тесни очи, отколкото на жителите в източните простори на Азия. Лицето му с изтънчени черти приличаше на маска, изрязана от дървесина на кисел трън. Дрехите му, износени и избелели, бяха ушити от дебела и плътна материя, серика или коприна, много рядко срещана и скъпа по бреговете на Мала Азия и Финикия. Свободна блуза се развяваше върху слабото му тяло, а широките панталони, макар и да бяха част от варварско облекло, много повече се различаваха от скитските, впити в тялото. Дълбоките бръчки свидетелствуваха и за възрастта на пътешественика, и за умората от неизброимите трудности при скитането. Тъмните очи гледаха проникновено, остро и умно, дори до известна степен неприятно проницателно. Таис не запомни сложното му име с необичайно съчетани звуци. Гостът доста свободно говореше на стар персийски език, като интересно повишаваше глас и преглъщаше звука „ро“. Един приятел на Лизип, учен персиец, лесно се справяше със задачата си на преводач, а и лично Лизип и Таис вече бяха свикнали да разбират персийски.
Пътешественикът твърдеше, че са минали осем години, откакто е напуснал родната си страна, преминал за това време през невероятни пространства, планини, степи, пустини и гори, населени с различни народи. Според неговите пресмятания, той е пропътувал пешком, на кон и по вода три пъти по-голямо разстояние от онова, което преминал Александър от Екбатана до Александрия Есхата.
Таис и Лизип се спогледаха.
— Ако добре съм разбрал почтения пътешественик, той казва, че отвъд Александрия Есхата населената суша — Ойкумене — се простира много по-далече, отколкото на картата на Хекатей, според която до нос Тамарос, там, където огромната стена от снежни планини опира до бреговете на Източния океан, има само двадесет хиляди стадии, и то необитавани.
Сдържана усмивка се отрази на лицето на госта.
— Моята страна на Небесата, както другояче ние наричаме Срединната, се простира според вашите мерки на двадесет хиляди стадии източно от Реката на пясъците. Ние, нейните жители, сме повече, отколкото съм видял по целия път заедно с Персия.
— А какво знаете за Източния океан?
— Нашата империя стига до неговите брегове и моите съотечественици ловят риба във водите му. Ние не знаем колко е голям океанът и какво се простира отвъд него, но оттук до бреговете му има приблизително шестдесет хиляди стадии.
Лизип зяпна от изненада и учудване, а Таис почувствува, че я побиват студени тръпки по гърба. Та нали вчера Лизип разказваше за огромните пространства на Либия, простиращи се от юг, а днес странният жълтолик човек, с несъмнена правота говори за невероятно огромната населена суша — Ойкумене. Пътуването на Дионис в Индия, възприета от детинство като дело на могъщ бог, излезе нещо мъничко в сравнение с това, което беше извършил този среден на ръст възрастен човек с тънки кости и набраздено от бръчки жълто лице, който беше дошъл от страни, далеч отвъд предполагаемите обиталища на боговете.
И остра мъка преля в сърцето на Таис за Александър, който със свръхчовешки героизъм си пробиваше път през пълчища врагове и все още се намираше на двойно по-голямо разстояние от досега преминатото. Ученикът на великия философ не допускаше, че го води един невеж слепец. Може би овомантията на Лизип беше вдъхнала увереност у Таис, че и в Индия пределите на Ойкумене ще излязат много по-далече от посочените на елинските карти.
Излиза, че светът е много по-сложно изграден и много по-голям, отколкото са мислели съратниците на Александър и неговите философи. Как да се съобщи това на Александър, който не иска да чуе дори собствените си криптии, които бяха узнали за голяма пустиня и дълги планински вериги, които се простират на изток от Покрива на света. Ако не бяха упоритите в сраженията скити, той би отишъл далече на Изток, отвъд Александрия Есхата. Годеницата на Смъртта, която отвлече Леонтиск! Невъзможно е да се отнеме на Александър мечтата пръв от смъртните да стигне края на света. А къде е този край? Милионите жълтокожи жители в Империята на небето на Източния океан, съдейки по думите на пътешественика с мъчното име, владеят високи за варвари познания и изкуства.