Слаба светлина едва разсейваше мрака отпред, замириса на влажна трева и на вода. Най-после махнаха парцала, който я задушаваше, и я доведоха до каменна стена. Наблизо, не по-далеч от петнадесет метра, в последните лъчи на вечерната заря блестеше неподвижна тъмна вода. Добила възможност да говори, Таис гневно и с учудване питаше похитителите на гръцки и на развален египетски език какво искат от нея. Но тъмните фигури — те бяха шест, все мъже, с неразличими в слабата светлина лица, упорито мълчаха. Жената, подмамила Таис, бе изчезнала някъде.
Изправиха на крака атинянката до самата стена, развързаха я и едновременно смъкнаха последните остатъци от облеклото й. Таис опита да се брани и получи удар в корема, от който дъхът й секна. Похитителите развързаха звънтящите предмети, които носеха със себе си — тънки, но яки каиши с токи като на конска сбруя. Привързаха китките на Таис за зазиданите в стената пръстени на височина на гърдите, обвиха кръста й, прекараха каишите между краката й и ги завързаха за скобите зад нея. Изумена, хетерата отново започна да ги пита какво ще правят с нея.
Тогава един от хората се приближи до Таис. По гласа тя позна жреца, който бе заедно с жената и говореше на гръцки.
— Братята заповядаха да поставим теб, богохулствуващата по събранията, пред лицето на бога. Да познаеш неговата мощ и да се преклониш пред него в последния си час!
— Какъв бог? За какво говориш ти, злодей?
Жрецът не отговори. Обърна се и каза няколко непознати думи на спътниците си. Шестимата заедно тръгнаха към водата, коленичиха и вдигнаха ръце. От гръмко произнесените провлечени като химн думи Таис разбра само едно: „О, Себек… ела и вземи…“, но и това бе достатъчно. Внезапна догадка я накара да занемее. Почти загубила съзнание, тя завика дрезгаво и слабо, после все по-силно и звънко, викаше на помощ Менедем, които и да са хора, неподвластни на тия мрачни фигури, наведени край водата в тържествено песнопение. Жреците станаха. Говорещият гръцки каза:
— Викай по-силно, Себек ще чуе! Ще дойде по-скоро. Няма да се измъчваш в очакване.
В думите на жреца нямаше нито насмешка, нито злорадо тържество. Пълна безнадеждност обхвана Таис. Да моли за милост, да заплашва, да се опитва да убеждава тези хора, бе толкова безполезно, колкото и да моли зловещото животно, на което те служеха, полузвяр-полуриба, неподатливо на никакви чувства. Жрецът още веднъж огледа жертвата, направи знак на спътниците си и шестимата безшумно изчезнаха. Таис остана сама.
Тя се дръпна, усети непреодолимата здравина на ремъците и отчаяно оброни глава. Разпуснатите й коси покриха тялото й и Таис потрепера от тяхното топло докосване. За първи път преживяваше смъртна мъка. Близостта на неизбежната гибел превърна целия свят в съвсем мъничко зрънце надежда. Менедем! Менедем, опитният и безстрашен воин, пламенно влюбен, не може да я остави на произвола на съдбата!
Очите на Таис можеха добре да виждат в тъмнината. Тя се вгледа и разбра, че е вързана за пиедестала на някаква статуя в полукръгло разширение на подземен коридор, който излизаше на езеро или ръкав на реката. По-надалеч вдясно се очертаваше гигантска статуя. Това бе една от двете колосални седящи фигури, които стърчаха тридесет лакти над водата недалеч от пирамидата. Таис съобрази, че галерията е обърната на северозапад и се намира недалеч от северния вход. Стоплилата я искрица надежда започна да се разгаря. Тревогата от страшната опасност я поугаси, щом атинянката си спомни, че Лабиринтът има три хиляди стаи. Дори и да намерят път към нея, го ще бъде след много време, когато чудовищата зухоси я разкъсат на парчета и след като я изядат, и изчезнат във водораслите.
Таис се замята, мъчейки се да се освободи от веригите си, цялата и млада плът протестираше против заплашващата я смърт. Болката от яките ремъци я отрезви. Стиснала зъби, тя сдържа риданията си и отново взе да се оглежда, инстинктивно търсейки спасение. Подът в разширения край на галерията се спускаше полегато към тясна ивица на мокрия бряг. Два тънки стълба подпираха стреха, поради която не можеше да види небето. Очевидно галерията стигаше до водата. Но защо без стъпала? Отново див ужас прониза Таис. Тя съобрази защо е наклонен този под, който стига до водата.