— Защо нещастие, мога ли да те попитам, отче? — каза Таис, която досега стоеше мълчалива.
— Единната същност на човека се разкъсва на две. Мислителят поет все по-рядко се среща. Все по-силно преобладава разумът — Нус, Фронема, много по-свойствен на мъжете, вместо паметта — Мнема, Естесис и Тимос — чувството, сърцето и душата. И мъжете, загубвайки поетическата си сила, заприличват на питагорейски изчислители или на отмъстителните и пресметливи божества на сирийските и западните народи. Те обявяват война на женското начало, а заедно с това загубват духовното общение със света и с боговете. Разплащайки се с божеството, те пресмятат като пари своите заслуги и грехове и вместо опрощение получават пагубното чувство за вина и безсилие.
— Кога е започнало това, отче? Защо е станало така?
— Много отдавна! Когато човек загубил вяра в себе си и започнал да се надява на измислените от него инструменти, като все повече се откъсвал от обществото и губел вътрешните си сили. Жената е живяла другояче и повече се е запазила, станала по-силна от мъжа по дух, в любовта и в познанието на собствената си същност. Така смятат орфиците… Но стига толкова. Нощта настъпи, време е да вървим…
Учестеното дишане показваше вълнението на Таис. Тя тръгна след мъжете през малко дворче към каменен пилон, издигнат над галерията, която водеше в склона на хълма. Известно време вървяха мълчешком и внимателно стъпваха в тъмнината. После Таис дочу как брадатият поет попита делоския философ:
— Трябва ли да разбирам казаното от теб, че ние, елините, нарочно не се стремим да създаваме нови оръдия и машини, за да не се разделяме с чувствата на Ерос, красотата и поезията?
— Струва ми се, че е така, макар може би и да не съзнаваме това.
— Умно ли е това?
— Ако цял свят отива към разрив между поета и философа, между чувствата и разума, към приемане на всеразумния и всемогъщия бог, който наказва, от живата природа към градовете, под закрилата на стени и машини, тогава нашият път ще ни изведе до гибел.
— Но ще бъде славна гибел! Ще ни възпеят во веки веков!
— Прав си, за хиляди години в бъдеще Елада ще си остане прекрасна мечта за всички що-годе умни хора Независимо от всички наши недостатъци и грешки! Стигнахме.
Делосецът се спря и се обърна към Таис. Хетерата замря. Философът се усмихна одобрително, хвана я за ръка и прошепна нещо на поета. Той изчезна в един страничен коридор, а философът отведе Таис в много високо кръгло помещение, осветено с димящи факли от ароматично дърво. Философът махна с ръка и веднага загърмяха невидими барабани. Те биеха гръмко, ускорявайки темпа, скоро гърмящият водопад от звуци връхлетял върху Таис, я накара да потреперва с цялото си тяло, като я увличаше с ритъма и силата си. Философът се наведе към атинянката и повишавайки глас, й заповяда:
— Свали всичко от себе си! Сандалите също.
Таис се подчини, без да мисли. Делосецът одобрително я помилва по косата, каза да измъкне гребена и да свали лентата.
— В тебе тече кръвта на Великата богиня. Застани в центъра на кръга!
Таис застана в центъра все още потръпваща от тътена, а делоският мъдрец изчезна. Внезапно като че ли от стената се появиха девет жени с венци от червени цветя върху разпуснатите си коси, голи като Таис; не бяха египтянки, нито елинки, от неизвестна на Таис народност. Една от тях, най-възрастната, яка, с широки гърди, с калпак ситно къдрава коса, с тъмнобронзова кожа, изтича до Таис. Останалите се наредиха в кръг около тях.
— Прави като нас! — заповяда старшата на хубав гръцки език и хвана атинянката за ръка.
Жените тръгнаха във верига, като високо вдигаха колене и се държаха една друга за отпуснатите коси. Темпът се ускоряваше и премина в тичане. Разделяйки се, те се въртяха като пумпал — стробилос, замряха, после се заизвиваха в игдибме — дивия танц на Троянската богиня, бясно закършиха бедрата си и отново се понесоха, отметнали глави и прострели ръце, като че ли бяха готови да прегърнат цялата Ойкумене. Грохотът на барабаните се превърна в непрекъснат рев, танцьорките правеха сложни движения, понякога извикваха хрипливо нещо с пресъхнали уста. Една след друга жените падаха на пода и се търкулваха към стената изпод краката на танцуващите. Таис, отдала се всецяло на дивия ритуал, не забеляза, че са останали двете със старшата танцьорка. Другите осем се бяха проснали на пода в изнемога. Старшата продължаваше да танцува, обляна в пот, и учудено гледаше Таис, която не изоставаше от нея, и само беше пламнала с гореща руменина. Неочаквано танцьорката се спря, вдигнала високо ръце. Музиката, ако можеше да се нарече така този неимоверен грохот, също така внезапно млъкна. Старшата се поклони ниско на Таис и остро изстена. Лежащите по пода танцьорки веднага се вдигнаха. Атинянката остана сама, все още тръпнеща от възбуда.