— Ами, желанието ти май ще се сбъдне. Един менестрел пристига днес, или утре. От доста време никой не е минавал тука, а обикновено има по някой, веднъж или два пъти в неделята. Освен това жътвата вече е на свършване, а те винаги прескачат насам в края на жътвата.
— Нима? — възкликна Влад, изведнъж силно заинтересуван. — Менестрел, викаш? Добре.
— Защо?
— Обичам менестрелите.
— В смисъл, обичаш да ги слушаш или ги харесваш като хора?
— Всъщност и двете — каза Влад.
— Значи познаваш музиканти?
— Няколко.
— Не знаех, че ги има в големите градове.
— Почти всичко, което можеш да намериш извън града, можеш да го намериш и вътре.
— Наистина?
— Да. — Влад се замисли и добави: — Макар че има и изключения.
Савн се върна към салатата си, изчаквайки го да продължи. Но източнякът замълча, затова той преглътна и попита:
— Кои са изключенията?
— Какво? О. Мирът и тишината например — каза Влад. — Човек не разбира колко приятни са тези неща, освен ако не е прекарал по-голямата част от живота си без тях. Знаеш ли, когато напуснах града, доста време ми беше трудно да заспивам, просто защото не бях свикнал с тишината.
— Звучи странно.
— Да, сега и на мен ми изглежда странно.
— Кога то напусна?
— Малко след Въстанието.
— Какво въстание?
Влад отново го удостои с един от неразгадаемите си погледи, този път леко намръщен.
— Имаше някакви неприятности в града, с източняци и текла.
— О. Да. Чух нещо за това. За някакви изменници, дето избили личната гвардия на Нейно величество и се опитали да я отвлекат, нали?
— Не беше точно така — каза Влад.
— Я чакай. Бил си замесен в това, нали? Затова ли е трябвало да…
— Не. Всъщност, да, замесен бях, но само доколкото се стараех да стоя настрана.
— Е, какво точно стана?
Влад поклати глава.
— Общо взето — не знам. За малко щеше да започне война, имаше мобилизация, проля се кръв и после свърши.
— Какво е „мобилизация“?
— Когато те взимат във войската или във флотата и те пращат да се биеш.
— О! Сигурно щеше да ми хареса.
Влад отново го стрелна с очи, почти се усмихна и рече:
— За себе си не мога да кажа. Никога не съм бил във войската.
— Да, но си убивал хора. Същото е, нали?
Влад се изсмя.
— Хубав въпрос. Някои войници не биха се съгласили с теб. Аз обаче съм склонен да мисля, че си прав. Кой знае?
— Мечтал съм си да стана войник — каза Савн.
— Нима? Странно. От една страна войник, а от друга — знахар.
— Да, но… разбирам какво имаш предвид. Но когато исках да стана войник, беше, не знам, по-друго.
— Знам. Когато човек мечтае да стане войник, си представя как убива врага, но не вижда как изтича кръвта му. Както и кръвта на приятелите му, впрочем.
Савн кимна замислено.
— Тогава бях малък и… — Сви рамене и се усмихна. — Мислех си, че униформите са красиви.
— Както и идеята, че ще се махнеш оттук, нали? — каза Влад.
— Може би, но тогава не мислех така. Ти познавал ли си някой войник?
— Познавам воини — каза Влад.
— Каква е разликата?
— Още един хубав въпрос. Не съм сигурен, но те поне така се представят.
— Как изглеждат?
— Високомерни, но не чак дразнещо.
— Плашеха ли те?
Влад се засмя.
— Почти всички, които съм познавал, са ме плашели в един или друг момент.
— Дори и приятелите?
— Особено приятелите ми. Но пък повечето ми приятели бяха доста необикновени.
— Да, нали една от тях е вампир.
— Така е.
— Виж, това би ме изплашило — каза замислено Савн. — Много шантаво е да си представиш някой, който трябва да е умрял, и… Продължаваш ли да твърдиш, че Негова милост е немрящ?
— Да.
— Сериозно ли?
— Да.
Савн поклати глава.
— Не мога до го повярвам.
— Знам.
— Как говориш с някой, който е немрящ? Искам да кажа, не те ли полазват тръпки?
Влад сви рамене.
— Свиква се… — Млъкна и впери очи към вратата. — Аха. Ти май си ясновидец. Ето я и менестрелката.
Савн се обърна и наистина, през вратата тъкмо влизаше някаква дама, посрещната от топлите усмивки на Тем и няколкото гости на дома му. Беше облечена в похабени от дългия път бяла блуза и панталони, със зелен елек и светлозелено наметало. На бедрото й висеше пътна торба, а на гърба й имаше корду с дълга шия и някакъв непознат лъскав черен инструмент, подобен на рог или на ручило. Савн си помисли, че е много хубава.
— Исола е — отбеляза Влад.
— Зелено и бяло — съгласи се Савн. Винаги се вълнуваше, когато в селото дойдеше странстващ музикант, но особено когато беше благородник, защото те винаги имаха повече инструменти, песните им бяха по-разнообразни, а и можеха да разказват истории за онова, което става в палатите на знатни особи.