Изсъска и свърна настрани, търсейки друг, когото да сплаши, но другите вече се бяха разбягали. Щеше ли съешникът й да позволи да ги гони? Да, щеше. Макар и малко. Тя се понесе след тях.
Когато той реши, че са ги изплашили достатъчно, тя дръпна нагоре, завъртя се вихрено около любимия си и двамата отново пробиха пелената и се озоваха горе, запленени от внезапната хубост на безбройните звезди. Потанцуваха малко там, посмяха се и после поеха назад, където Даващия, каза й любимият, ги чакал да им благодари.
Само да им благодари? А нещо вкусничко нямаше ли да има с благодарностите?
Разбира се. Кога е нямало?
8.
Савн влезе и затръшна вратата под носа на нощния студ. Огънят в камината беше изтлял, но печката все още излъчваше топлина. Тук беше безопасно, но той не изпита никакво облекчение. Колко странно — чак сега му хрумна, че изобщо не се беше уплашил. Всъщност не бе изпитал почти нищо.
— Къде беше? — попита го Ма, но някак разсеяно, все едно че очакваше приемливо обяснение и бе готова да се задоволи с каквото и да е.
Още докато се чудеше какво да отвърне, Савн чу собствения си глас да обяснява:
— Една певица се отби в къщата на Тем, та останах да я послушам.
— О, колко мило. Може би утре, като свършим с жътвата, ще идем всички. Добра ли беше?
— Да, Ма — отвърна Савн, учуден как е могъл да проговори.
— Е, сега си лягай. Сестра ти вече спи, а утре ни чака дълъг ден.
— Добре, Ма.
Та изслуша също така разсеяно кроткия разпит и не се намеси.
„Много неща започвам да не разбирам — помисли си Савн, докато ги гледаше. — Всичко някак си се е променило и изглежда нелогично. Но защо ми е все едно? Какво става с тях? Какво става с мен?“
Настани се в къта си до Полий, която вече беше заспала. Облече си нощните дрехи и се пъхна под кожите, затоплени от слабия огън. Нощем вече започваше да захладнява. Странно, че не беше го забелязал навън. Пък може и да не беше толкова странно — беше зает с… други неща.
Отпусна се на гръб, впери поглед в тавана и мислите му се завъртяха в кръг като любовна двойка цалмоти.
Утре заран жътвата щеше да приключи.
После щеше да дойде Празникът.
А после щеше да дойде… какво?
Не искаше да стои повече в Мала чука, но представата как я напуска бе някак смътна, невъзможна, нереална — толкова нереална, колкото и преживяното преди малко навън, нереална като нещата, които беше научил от източняка, нереална като всичко, което бе преживял тази нощ. Заклещен беше между това напускане и оставането, но изборът все още му беше някак далечен.
Представата за утрото също беше смътна, невъзможна и нереална. А целият този вече свършващ ден като нищо можеше изобщо да не се е случил. Трябваше да поговори с Корал за това…
Корал… джерегите… същите ли бяха? Влад…
Какво прави човек, когато всичко му изглежда лишено от логика? Зяпва в тавана и гледа как се разтваря в криви черти, и се чуди дали бъдещето му не е изписано някъде там.
Савн заспа, а и да сънува нещо, то не остана в паметта му. Следващото, което разбра, бе, че се е съмнало, и с утрото дойдоха познатите звуци на събуждащите се в къщата, и миризмата на чая, който Та, станал както винаги пръв, бе сварил както всяка сутрин. Ръцете на Савн бяха изтръпнали и схванати — беше заспал с тях под главата. Сви ги няколко пъти в юмруци, разтърси рамене, а после ги зяпна, все едно че не бяха негови. Спомни си, че Влад беше зяпнал по същия начин осакатената си ръка.
Всичко му се струваше някак въздушно и нереално, сякаш времето бе започнало да тече несвързано. Излезе навън и си даде сметка, че не помни да е закусил, макар да усещаше топлината на залците в стомаха си. После стоеше зад Полий, хванал големия чувал, а не помнеше как е отишъл там, нито как чувалът се напълни така изведнъж.
Та беше при навеса, вече започваше да отделя семето и да бръсти стръковете, за да ги приготви за каране в селото, а Ма броеше и претегляше чувалите да направи сметките, тъй че Савн и Полий бяха сами в полето. От време на време Полий казваше нещо и Савн малко по-късно разбираше, че й е отговорил, но разговора не помнеше.
Приключиха жътвата, а той почти не го забеляза. Полий отряза последния стрък, Савн го прибра в полупълния чувал, завърза го и го помъкна при Та. От толкова грижа нямаше нужда — не беше валяло. Но пък ако не бяха се погрижили да приберат всичко на сушина, сигурно щеше да е валяло. Дали? Истина ли беше изобщо всичко, което се случваше?