Той тръсна глава, като да се отърси от странното настроение, което го беше обзело, и кимна. Полий го погледна малко озадачено, но после като че ли забрави и двамата поеха към селото.
Утрото беше ведро и слънчево, въздухът — хладен и предвещаващ есен. Червеното, жълтото и златното на листата, започнали вече да капят, лумваше пред очите им по пътя. Полий си тананикаше „Селяка въшлив“ и като че ли не забелязваше, че Савн не се включва.
Подминаха мястото, където, доколкото можеше да съди, го бяха нападнали снощи най-добрите му приятели. „Защо не ме е страх?“
Щом влязоха в селото, Савн забеляза Благия от другата страна на улицата, с неговия чирак, Ори. Ори гледаше към тях, но после извърна очи и каза нещо на Благия, който бързо хвърли поглед към тях, хвана Ори за рамото и го поведе в друга посока, като му говореше нещо на ухото. „Защо ми е все едно?“
Полий не ги беше забелязала, което също му се стори странно — Полий, също като всички момичета в селото, винаги забелязваше Ори. „Може да е някоя болест, да съм я предал на Ма, Та и Полий. Може да питам майстор Знахар. Ама не. Май трябва да питам Благия, но не мисля, че ще иска да говори с мен“.
Къщата на Тем беше празна, ако не се брояха Тем и Влад — единият зад тезгяха, другият — в дъното на помещението. Певицата я нямаше. Савн погледна към източняка и усети, че се е разтреперил.
— Какво ти е, Савн? — попита Полий.
„Значи е забелязала все пак“.
— Нищо. Не се чувствам добре.
— Хайде, седни.
— Да.
Влад не го гледаше.
Той разбра — и се зачуди защо му хрумва толкова късно, — че източнякът по някакъв начин има връзка с двата джерега, които бяха подгонили снощи Корал, Лан и Тък. Да. Наистина се беше случило. Щяха да го бият — всъщност го биха, — а после дойде плясъкът и двете дребни ужасни същества с тъмните криле в нощта. Истинско беше. Всичко беше истинско. И по някакъв начин го беше направил източнякът. Полий отиде да вземе ейл за него и разредено вино за себе си, а Савн седеше и трепереше.
Да има такава сила…
Погледна отново към Влад, но източнякът седеше отпуснато в стола си и зяпаше тавана, потънал сякаш в дълбок размисъл. Намерението на Савн беше да го пренебрегне и ако Влад поне веднъж го погледнеше, щеше да може да го направи. А така излизаше, че Влад с пренебрежението си му казва: „Разбирам, че не искаш да те виждат с мен. Няма проблем“. А това на Савн не му харесваше — никак не му харесваше.
Полий се върна и постави чашата пред него. Той стана и каза:
— Ей сега ще се върна.
И отиде до масата на Влад. Източнякът му хвърли един поглед и извърна очи, сякаш не го познаваше. Савн се поколеба и седна.
Влад го погледна отново.
— Добро утро. Не очаквах да те видя толкова скоро.
— Жътвата свърши — рече Савн. — Приключихме рано.
— Поздравления. Предполагам, че скоро ще има празненство.
— Да.
— И ще се позабавляваш добре.
— Да.
Влад го изгледа с присвити очи.
— Какво има?
— Нищо.
— Я стига. Какво е станало?
— Не знам. Чувствам се странно.
— Как странно?
— Отнесен.
— Хм. Откога го изпитваш това?
На Савн изведнъж му се досмя, защото Влад му говореше точно като майстор Знахар. Не се засмя обаче.
— Май от тази сутрин. Не, от снощи като че ли.
Влад кимна замислено, без да откъсва очи от него.
— Ще мине — каза той. — Познавам го това чувство, вярвай ми.
— Защо го направи? — прошепна Савн.
— Моля?
Савн се окашля.
— Те защо го направиха?
— Кое? — попита Влад.
Савн се опита да улови някакъв знак на лицето на източняка, че разбира за какво му говори, но Влад сякаш го питаше искрено.
— Приятелите ми се опитаха да ме набият снощи.
— О? Съжалявам.
— Но защо?
— Не знам — каза Влад. — От страх сигурно.
— От мен?
— От мен.
— О. — Усещаше погледа му. — Какво направи?
— Аз ли? — каза Влад. — Нищо.
— Но мен щяха да ме набият, ако…
— Ако е станало нещо и си отървал боя, смятай, че си извадил късмет, и повече не питай.
Савн го изгледа продължително.
— Тебе са те били, нали? Искам да кажа, когато си бил млад.
— О, да.
— Защото си източняк ли?
— Най-вече за това.
Савн усети, че се усмихва.
— Какво пък. Ти си оцелял. Предполагам, че и аз ще оцелея.
— Най-вероятно — каза Влад. — Само…
— Да?
— Нищо.
— Имаше ли си приятел, който да ти помага?
Познатата вече загадъчна усмивка се появи и изчезна.
— Да. Имах.
— Той обясни ли ти някога защо ти помага?
— Не — бавно отвърна Влад, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала. — Тя така и не ми обясни.