— Още ли се чудиш?
— Още.
— Тогава може би и аз ще се чудя винаги.
— Не — каза Влад. — Подозирам, че един ден ще разбереш.
Савн кимна и реши, че едва ли ще му кажат нещо повече.
— Как мина разговорът ти с музикантката?
— Задоволително. Получих донякъде това, което исках. Надявам се да получа повече.
— Тогава не се съмнявам, че ще го получиш — каза Савн и добави на ставане: — Ще се видим по-късно.
— Сигурен ли си?
— О, да. — Савн усети как по устните му пробяга тънка усмивка и се зачуди дали не почва да подражава на маниерите на източняка. — Все още искам да впечатлявам момичетата. — Тръгна обратно към масата, където беше оставил сестра си, и забеляза, че тя го гледа втренчено.
— За какво си говори с него?
— Нищо. Колкото да убием времето — отвърна Савн и надигна халбата си. Отпи и забеляза, че нелепото настроение или магия, която го беше хванала, се е развалила; беше си пак същият.
Допи си халбата мълчаливо и заяви:
— Време ми е да тръгвам.
— Вече?
— Да.
— Добре. Аз ще почакам певицата.
— Приятелките ти сигурно ще дойдат.
— Сигурно — сви рамене Полий, сякаш й беше все едно. Савн я изгледа за миг, после се наведе и я целуна по темето.
— Това пък защо? — попита тя.
— Защото не всеки си има сестра.
Стана и тръгна към вратата. Малко преди да излезе се обърна и погледна Влад. Източнякът го гледаше. Савн му кимна леко и тръгна да си изкара деня при майстор Знахар.
Спря на двайсетина крачки от вратата да поеме в себе си цялата прелест на деня — онова, което майстор Знахар наричаше „Да му се порадваш сега и наведнъж“, макар че на Савн този израз му се струваше малко глупав.
Редицата тънки салкъми покрай пътя за имението се поклащаше в странния танц на полюшвани от лекия вятър дървета, сякаш полъхът му беше различен за всяко от тях. Небето сивееше под жълтата пелена с намека за дъжда, който Савн беше очаквал всеки ден от дългата жътва. „Колко любезно от негова страна — реши той, — че изчака, докато свърши“.
Почти никой не се мяркаше, може би заради приближаващото се лошо време. Самият Савн обичаше да го мокри дъжд, стига да не е студено и ветровито, но повечето хора като че ли не обичаха…
Разсъжденията му бяха прекъснати от странната поява на шест-седем непознати, които излязоха иззад къщата на Бояджията, точно срещу къщата на Тем. Всички бяха въоръжени с дълги тежки мечове и облечени в черно и на Савн му се стори, че вижда на гърдите им герба на дома Атира на Негова милост.
Какво търсеха тук седем ратници на Негова милост?
Не можа да си отговори на въпроса, нито можа да реши как да постъпи, но неволно се обърна и тръгна обратно към къщата на Тем, за да намери Влад.
Когато влезе, Полий, която още седеше на масата близо до вратата, попита:
— Какво има, Савн?
И това беше последното ясно нещо, което помнеше. Останалото след това си го възстанови по разказаното от нея и по съвсем откъслечни спомени.
Според Полий той поклатил глава и тръгнал към масата на Влад. Савн помнеше, че източнякът го гледаше разсеяно. Но преди Савн да успее да каже нещо (във всеки случай така и не можа да си спомни какво е щял да каже), Влад изведнъж скочи, а масата, на която седеше, се прекатури с трясък на една страна. Движеше се толкова бързо, че Савн едва можеше да го види, и както по-късно си спомни, точно в този момент бе осъзнал, че „става нещо лошо“.
Зад него се чуха тежки стъпки, той се обърна и видя, че един от войниците, които беше мернал преди малко навън, вече е извадил меча си и налита от вратата право към него.
Не, осъзна той изведнъж, не към него. Към Влад.
Савн не помнеше как и кога е решил да се дръпне от пътя му, но след това по някакъв начин се озова при тезгяха и видя как през вратата нахълтаха още войници. Прекрачиха през тялото на първия — Савн така и не беше видял какво бе станало с него — и той осъзна, че писъкът в ушите му идва от сестра му.
Погледна отново към Влад, който вече стоеше на една от масите, със сабята в дясната си ръка, а с лявата въртеше нещо, което приличаше на златна верига. Гледката на лъскавите черни ботуши на източняка върху една от масите на Тем се запечата в паметта му и върна един стар спомен за танцьор, отбил се в селото преди много, много време.
По ботушите плисна червено, очите на Савн тръгнаха нагоре и се спряха на грозната рана, зейнала на хълбока на източняка. Така и не разбра как я беше получил. Видя също, че един от войниците се гърчи на пода, и блясък на стомана, с отразената светлина от лампите.
Някъде, много далече от съзнанието си, забеляза, че Тем и малобройните му гости изскачат през прозорците и вратите, но това му се стори маловажно; нито можеше, нито искаше да побегне, само зяпаше ококорен.