Ако оставеше Влад, никога нямаше да може да научи повече, а това, което вече бе научил от източняка, го чувстваше като врата, открехнала се пред него, за да може да види, че от другата страна има едно място, което отчаяно му се иска да види, а може би — и да заживее в него. И знаеше, че цял живот ще се укорява, ако позволи страхът да го лиши от близостта на източняка.
Можеше да се опита да се измъкне и пак да се среща с Влад, без да го виждат, но някак нямаше да се чувства добре след това, пък и не мислеше, че го бива много в измъкването. А да разберат за него щеше да е по-лошо, отколкото ако го виждаха открито, че е с него.
Но ако го свържеха с източняка, как щеше да може да продължи да живее тук? Нямаше винаги да се намират два приятелски джерега, които да…
Тръсна глава, за да не мисли как беше станало така, че точно когато приятелите му щяха да го набият, изневиделица се появиха… Не. Не искаше да мисли за това. Не и сега.
И съвсем естествено, точно в този момент забеляза шумоленето в дърветата над главата си и да, разбира се, имаше два джерега, кацнали най-нахално в клоните, почти все едно, че го наблюдаваха. Закова се на място и също ги изгледа.
Бяха със същата големина и оцветка като двата, които беше видял… кога беше? Беше се разхождал с Полий, а после беше отишъл в къщата на майстор Знахар, което бе в деня, в който Дейм Въсльото си беше счупил ръката, тъй че трябваше да е…
Същият ден, в който се появи Влад.
Бяха същите, разбира се. Глупаво беше да го отрича. Същите, които го бяха спасили и които бяха спасили Влад, и които беше виждал вече толкова пъти след появата на Влад. Може би един от тях беше седял на стряхата на Тем и беше слушал всичко, което се приказва.
Откъсна погледа си от тях, преодоля задъхан трийсетината крачки до Витите камъни и огледа за следи от кръв по земята. Намери ги точно където очакваше — големи червени петна.
Накъде ли беше тръгнал източнякът? Опита се да намери диря от кръв, но като че ли нямаше.
Обърна се към двата джерега, които продължаваха да го наблюдават. Ако им заговореше, щяха ли да го разберат? Едва ли. Намръщи се и каза на глас:
— Е? Какво искате? Защо ме преследвате? — Преглътна, чул ехото на напрегнатия си глас. Чу в тила си как майстор Знахар му говори за истерията. Джерегите го гледаха безизразно. Затвори очи, вдиша дълбоко и ги отвори. Отново им заговори, този път — бавно и предпазливо. — Донесох му храна. Къде е той?
По-малкият джерег разпери криле, после ги сви отново, сякаш се поколеба. Сгънато и погледнато отстрани, всяко крило оформяше идеален триъгълник, сякаш самата природа бе решила да им осигури щит срещу човешките стрели. Но като погледнеш отпред, се виждаше змийска глава, която се поклащаше нагоре-надолу между стените на две къщи, построени една до друга.
Съществото разпери криле и излетя от клона. Спусна се малко, докато набере скорост, после бързо се издигна над главата на Савн. Женската го последва и той се обърна, за да проследи с поглед полета им.
Направиха един висок кръг и Савн си помисли, че ще се скрият над пелената; после полетяха надолу толкова бързо, че се уплаши, че ще го нападнат, но те кацнаха малко по-надалече. Едва можеше да ги види през дърветата — на четиридесетина стъпки встрани от пътя.
Той бързо тръгна към тях през горския гъстак. Точно под дървото, на което бяха кацнали, едва не се спъна в сабята на източняка — Влад несъмнено я беше изтървал, докато бе залитал навътре. Хвана я за дръжката, вдигна я и видя, че е оцапана с кръв. Зачуди се какво ли ще стане, ако удари някой с това. Мислите му бяха прекъснати от съскането на един от джерегите и той подскочи стреснато. Съществата явно горяха от нетърпение да намери Влад.
Добре. Взря се още напред и веднага забеляза нещо тъмно, съвсем наблизо и сякаш не на място. Още няколко стъпки и разбра, че е ботушът на Влад, с носа нагоре.
Още преди да стигне до източняка разбра, че е жив, защото дишането му се забелязваше, дори се чуваше бързо и плитко. Знаеше, че такова дишане означава нещо, но не можеше да си спомни точно какво. Всъщност можеше да означава няколко неща. Дали беше от загубата на кръв? Сигурен беше, че не е сътресение или счупен гръбнак. Помисли си, че белият дроб може да е разкъсан, а ако се окажеше това, нямаше да може да направи нищо, освен да гледа как източнякът издъхва.
Приближи се до него, коленичи, огледа внимателно лицето му и веднага забеляза, че кожата му е придобила необичайно сив цвят и че устните му са посинели, и че също толкова посинели са клепачите и ушите му. Този цвят значеше нещо. Сигурен беше. Савн поклати глава и помисли: „Умира“.