Трябваше да побърза, но все пак имаше малко време да помисли. Щеше да изгуби по-малко време, ако измислеше какво трябва да направи, стъпка по стъпка, преди да предприеме нещо. Ножницата му даваше някаква надежда; започна да се убеждава, че всичко, което щеше да му трябва, е тук, подръка, стига да можеше да го намери; трябваше само да го направи добре още от първия път. Как можеше да пробие дупката? Не, това не се налагаше; мечът, пронизал Влад, беше направил чудесна дупка; трябваше само да я затвори, докато я използва, и после да я запуши отново. Но как?
Е, колкото до първата стъпка, ръката му щеше да се оправи съвсем добре, но следващата? Чаршафът, който беше взел от къщата на Тем, със сигурност пропускаше въздух; как можеше да го направи непропусклив? Нещо, което е водонепропускливо дали не пропускаше и въздуха? Трябваше да е така — как може въздухът да премине, след като водата не може? Ами тогава, ако успееше да намери свещ, можеше да разтопи восъка върху парчето плат от чаршафа.
Свали колана на Влад, намери кесията му, изсипа я и прегледа съдържанието й. Имаше кремък (за какво му е на един вещер кремък?), няколко странни игли за шиене (но без конец), няколко парчета хартия, кесийка с няколко златни монети, както и няколко сребърника, намотка тел, няколко малки глинени шишенца като тези, в които майстор Знахар държеше отварите си, но свещи нямаше. Е, това беше обяснимо, за какво ще му е на един вещер свещ? После се намръщи… восъчната запушалка на каната с вода? Трябваше да разтопи восъка, но можеше да свърши работа. Значи му трябваше огън. Добре, дървета наоколо колкото щеш, можеше да опъне плата до огъня, после да остърже от восъка и да го постави върху платното, където можеше да го стопи и така да го направи непропусклив за въздух, за да покрие раната; не беше нужно парчето да е много голямо — самата рана не беше повече от един пръст широка.
Първо трябваше да отреже ивиците плат, преди да започне с каквото и да било друго, за да са готови. И трябваше да среже ножницата… А втората тръба? О, да, канията на камата на Влад. Тя също беше от кожа. Щяха ли двете да се вместят в каната?
Изпита внезапна паника при мисълта, че е изпуснал някъде торбата с храна, но се оказа, че е до него — беше я оставил, когато се наведе да огледа Влад. Извади каната с вода, която беше взел от Тем. Да, устието беше добро, широко. Щеше обаче да е трудно да напъха кожените кании във восъка и трябваше да внимава да не издърпа запушалката нагоре, а по-скоро да влезе надолу. Но пък разполагаше с кама, можеше да пробие дупки с нея.
Колко вода трябваше да има вътре? Защо някой не беше направил кана, през която да може да види? Е, най-добре щеше да е, ако беше пълна до половината, защото тогава щеше да е сигурен, че дългата кания е във водата, а късата е извън нея — или трябваше да е обратното? Не, така щеше да е добре: „раната на водата, въздухът — на въздуха“ — беше казал майстор Знахар. „Защо?“ — бе попитал Савн. „Защото така се получава“ — беше отвърнал майсторът.
Савн прехвърли още веднъж наум цялата процедура и след като се увери, че е прав и не пропуска нищо, разчисти кръг от три стъпки, събра клонки и запали огън с кремъка, на една ръка разстояние от Влад. След като се разпали, добави още няколко по-големи клона, намери два по-едри камъка и ги постави до огъня. Докато се загряваха, отряза няколко ивици от чаршафа, който беше взел от къщата на Тем, и ги постави на камъните.
Джерегите прелитаха над главата му и го гледаха с любопитство. Савн се постара да не мисли за тях. Влад като че ли посивя още повече. Ръцете и краката му продължаваха да се движат безцелно и по едно време тялото му леко помръдна и се обърна на една страна. Ъгълът, под който изпъкваше гърлото му, стана още по-ужасен. Речта му продължаваше да е непонятна. Савн си спомни, че майстор Знахар му беше споменал нещо за сърцето, което може да се смачка, ако сърдечната кухина стане много малка. Заработи още по-бързо.
Камата се оказа достатъчно остра, за да може да пререже кожата на каниите, макар и с повечко усилие. Сряза ги леко под ъгъл, за да са с връх.
Погледна отново Влад. Процесът се усилваше; почти можеше да долови как кожата на лицето му посивява още повече.
— Не умирай — промълви той на глас. — Да не си посмял да ми умреш. Чу ли ме?
Взе каната и направи две дупки в запушалката с камата, после предпазливо ги разшири.
— Само се дръж и дишай, и ще те оправя, но ако ми умреш, ще те сритам по главата. — Премери двете кании спрямо каната и ги беляза с камата на подходящите нива. — Хайде, дишай, източняшки сине на кетна. Само дишай.